Четири години след първото си гостуване в Горна Оряховица, най-големият съвременен български разказвач Владимир Зарев отново разговаря с горнооряховчани – за новия си роман „Объркани в свободата“, но и за любимите си теми – властта, свободата, изборите, които правим, вярата и интернет. Срещата е организирана от Община Горна Оряховица по инициатива на адвокат Димитрина Благоева. Светът на писателя бе представен от проф. Николай Димитров от ВТУ, който изучава творчеството му.
Преди срещата в Художествената галерия писателят даде интервю за „Седмицата“ и RegNews, в което говорихме и за политика.
-Гостувате в Горна Оряховица след 4 години. Различни ли са срещите ви в малките градове? Какво ви е полезно от тези разговори?
-Всяка среща с читатели, с хората в тази страна, са много интересни и ми дават много информация. А особено обичам срещите в малките градчета. Те имат една интимност, чувствам се сякаш винаги съм приет и винаги обгрижен. В големия град, особено в София, човек се губи. Въпреки че съм роден в София, винаги казвам, че столицата ни не може да бъде роден град. В детството ми имахме един голям прашен двор и там играехме с момчетата от махалата. През лятото обаче всички заминаваха при баби и дядовци, а аз оставах сам в този скучен и прашен двор.
-Понеже сме само няколко дни след избори, не мога да не попитам нещо и за политиката. Защо във вашите романи политиците сякаш отсъстват? Или поне няма ярък образ на политик.
-Моето недоверие, всъщност нека го кажа направо – моето отвращение, от българските политици е огромно. Те не са предизвикали необходимостта да разкажа за тях. Целият наш мъчителен и безкраен преход е белязан от истеричния егоизъм на политиците ни, които виждат своето съществуване само в преразпределянето на труда на няколко поколения българи.
Политиката
се превърна
в най-лесния и
доходоносен
бизнес – нищо не влагаш, дори умения и интелект не са необходими, но преразпределяш блага. Затова е този огромен стремеж към властта. И ще цитирам една мъдра мисъл. „Народ, който избира крадци и хора, които го грабят, не е жертва, а е съучастник“. Казал го е Оруел преди век.
-Когато гостувахте миналия път, пак бяхме в криза. Тогава казахте, че ако сега не започне процес на очистване, никога няма да започне. След четири години сме в още по-дълбоко блато. Безнадеждно ли е, без светлина в тунела?
-Това показва, че съм бил умен. Но извън шегата,
с тази политическа
класа, с тези
хора, които
представляват
българския
народ – няма
светлина в тунела.
Всяка сутрин се моля на св. Иван Рилски – най-българския светия, да опази българския народ от изчезване. Българският народ и българският език, на който аз пиша, са изправени пред трагичната възможност да изчезнат. 1/3 от народа го няма. Хората напуснаха по икономически причини, за да изхранят семействата си. Но и по една друга важна причина – отсъствието на всякакъв морал и справедливост в България. А справедливостта е това, което ни прави достойни хора.
-Опираме до любимата ви тема за властта…
-Всичко, което
прави човек,
е стремеж
към власт.
От детето, което плаче, за да контролира майка си, до властта чрез любов, пари и т.н. През целия си живот човек се опитва да налага контрол. Трупането на пари е начин да властваш. Но и парите, и властта са самотни занимания. Властта може да внесе ред, но тиранията стига до обратното. Безграничната власт опиянява и човек загубва представа за реалността.
-Новата ви книга се казва „Объркани в свободата“, кой се обърква във вашата история?
-Това е книга с две привидно независими и несвързани сюжетни линии. Едната е съвременна и разказва за това, което ни сполетя с ковид пандемията – нас и целия свят. Тази пандемия имаше огромно психическо въздействие над всеки и промени съдбата на много хора, защото тя дойде с тоталното насилие. Първо, насилието на страха, че във всеки момент на нас или на нашите близки може да се случи нещо лошо, дори немислимото. Насилието на неизвестността – никой не знаеше кога могат да му се случат тези съдбовни неща. Насилието на несвободата, защото свободата е форма на различие, а това различие ни беше отнето.
Не на последно място ковид пандемията предизвика това, което аз наричам усещане за задължително равенство, познато ни от социализма.
Задължителното
равенство
е форма на
посредственост.
Точно тези проблеми се опитах да изследвам в новия си роман.
Втората сюжетна линия се развива през далечната 1437 г. По това време целият Балкански полуостров и Византия са превзети от турците. Свободен е единствено Константинопол, а византийският император се опитва да спаси столицата си като сключи уния с папата. Това е последният опит да се примирят православието и католицизма. Целта е обединените християни да отблъснат неверниците. Във Ферара и Флоренция се провежда събор, в който участват стотици монаси и свещеници от двете страни. Сред тях е и моят герой – млад монах, който през цялото време търси у себе си Бога. Но сякаш намира все по-голямо познание за него и разбира, че познанието е най-усмихнатото лице на Сатаната.
С втората сюжетна линия отварям проблема за човешката вяра, но също и за свободата. Йоан е схимонах, дал обет за мълчание, защото говоренето с човеците, според исихастите, е празен шум и разсейва от истинската вяра и възможността да се общува с Бог. Монахът се опитва да постигне съвършенство, но
съвършенството
е като хоризонта –
колкото повече
приближаваш,
толкова
повече
се отдалечава.
-Все пак младият монах постига желаното – Таворската светлина, но в този момент и смъртта. Смъртта ли е истинското освобождение?
-Смъртта е особена форма на свобода. Както вече казах, колкото по-различен е човек, толкова е по-свободен. Затова лудият е безотговорно свободен, а мъртвият е абсолютно свободен.
-Възможна ли е въобще свободата, когато го има страхът от смъртта?
-Питали ли сте се защо Бог изгонва Адам и Ева от рая? Първите хора притежават един от най-важните атрибути на божественото – безсмъртието. Но докато Бог е непрекъснато творящ и неговото безсмъртие е дълбоко смислено, сътворените от него Адам и Ева живеят в Рая, където е уютно и топло, без врагове и без съпротивление. Те започват да страдат от повторението – нищо не се променя в техния живот, а те са вечни. Адам и Ева оглупяват, стават все по-лениви, започват да деградират. Тогава Бог разбира, че неговият експеримент се е провалил и единственият изход да получи смисъл неговото творение е той да ги върне в смъртта. Смъртта мигновено ги прави творящи същества. За да отдалечат смъртта, те трябва да открият огъня, дрехите, лъка и стрелите. По-сетне електричеството, атомната енергия, възможността да полетят в космоса. Бог отнема безсмъртието на човека, но го прави истинско подобие на себе си.
Страхът от смъртта
ни прави творци.
-В излезлия преди четири години роман „Чудовището“ сравнявате Интернет с Антихриста. Вие изобщо ли не ползвате мрежата?
-Ползвам за информация, но не и за общуване. Имам имейл, но нямам профил в никоя социална мрежа. Как е възможно човек да има 1000 приятели. Приятелството е интимно чувство, като любовта. Човек има двама-трима, пет да са, истински приятели. Не си представям общуването като чатене, това е.
-Значи мнението ви за заплахата Интернет не се е променило?
-Още по-категорично и яростно отстоявам, че Интернет създава свят, който е опасен. Той предлага лесно общуване. Много е просто едно момче да се раздели с приятелката си със съобщение. Цялата мрежа от интернет комуникации ни въвежда в илюзорен и абсурден свят. Това е удобен свят, в който може да властваме, да страдаме, да обиждаме – лесно и безотговорно. Един свят с ефект на алкохола, който опиянява човек. Но алкохолът има едно най-важно свойство - прави човека по-голям, а света около него – малък.
Цяло поколение израсна в такъв свят и, опасявам се, до десет години това ще се превърне в проблем, съизмерим с тревогите ни за природата.
-След Горна Оряховица ще гостувате и на ВТУ – един университет с подчертано хуманитарна насоченост. Как мислите дали хуманитаристиката е в отстъпление и нужна ли е тя в технологичното ни време?
-Имаме огромна нужда от развитие на хуманитаристиката, за да опазим езика си. Духовността и езикът са спасили българския народ през петте века робство. За разлика от много неща, които се случват днес, човешката духовност и езикът не ни разделят, а ни обединяват. Те са ни нужни за национално единение, което може да ни преведе през този хаос.
-Мислите ли вече за нова книга?
-Имам стари новели и разкази, които мисля да преиздам. Мислех, че повече няма да пиша романи. Но нещо ми се върти в главата и може би ще опровергая себе си.
Елена ВЕЛКОВА
