Книжка със смешки – така сам определя най-новата си творба с иначе сложното име „Малапропизми и йотовизми в българската литература и култура” проф. Радослав Радев. Тя е том трети от неговата поредица за Смехотвореца, а се е заканил да напише още два - за прякорите и за комичните спорове между отделни селища. Подзаглавието подсказва за какво иде реч и повече върши работа, а именно – комичното произнасяне и тълкуване на думите. С безброй примери от класически литературни произведения професорът доказва как погрешното им изговаряне, неправилната употреба или обяснение може да е въпрос на интелектуални възможности, на стил, но и на съдба. Резултатът обаче винаги е смях. Примерът с Хаджи Генчо от „Българи от старо време” на Любен Каравелов, който цитира проф. Радев, е класически. Симпатичният герой знае наизуст наустницата, псалтира, апостола и даже светчето и „ако някой поп се обърка в нещо, както то бива твърде често”, бърза да го поправи: „Блядоволиши” – каже поп Ерчо. – „Бла-го-во-ли-ши” – извика Хаджи Генчо от пангалът. „Сраха Рада юдейска” - каже Хаджи Поп. – „Страха ра-ди ю-дей-ска!” – извика Хаджи Генчо от пангалът”. И макар подобно изговаряне да обръща свещеното слово в профанно, снижаващо, разсъждава авторът, то Л. Каравелов не е саркастичен, а стига до тънко присмехулство, открояващо по-скоро жизнеността на българското битие, отколкото духовното му западане. Ей с такива езикови грешки-смешки е пълна книгата. А те, „езиковите грешки, са като пеперудите – имат живот като гъсеници и какавиди, та много от тях така и не успяват да стигнат до полета на красотата си. Мисля, че смехът е най-добрият и безболезнен начин да ги дарим с крила”, обяснява авторът. Има изредени и много „новопръкнали думи”, родени най-вече от Радой Ралин: МАЖОРЕН – мижорен; ЛИЦЕМЕРИЕ – цицемерие; ИЗГРАЖДАНЕ – изкраждане; ИЗЛОЖЕНИЕ – излъжение; ЗНАМЕНОСЕЦ – сраменосец; ЕСКАВАТОР – сексаватор; ЕФЕКТИВЕН – шефективен и др. Често литературните герои си имат свое собствено обяснение за произхода на някоя дума, а Радослав Радев се е постарал да ни ги събере на едно място и да ни ги поднесе като на тепсия. Така например, Благодумов от „Нова земя” на Вазов хитро пояснява, че „либерал” не е просто член на либералната партия, а труженик, „който либи ралото”. И всички селяни, които го слушат, кимат утвърдително на това филологическо тълкувание, направило ясен, като Божи ден, въпроса що е либерал и как на земеделците им е отредено да бъдат такива.
Главният герой обаче, в тази книга с много герои, произведен от изначалното българско битие и философия, е Смехотворецът.
А смехът и Смехотворецът не са шега работа
Даже паметници им издигнаха в някои български градове. Спорни личности са смехотворците, казва Радослав Радев, и някъде ги водят като аутсайдери. Затова е много трудно да се направи характеристика на смехотвореца, защото той може да е глупак, мъдрец или герой. „Ние имаме един такъв обичай българското да го търсим, когато е в опозиция с другото. Винаги, когато трябва да уточним българския характер, гледаме кой какво е казал за нас. Много е важно да се каже, че една от съществените стойности на смеха е, че той е обратно време, обратно броене. Връщаш се назад и можеш да се засмееш на нещо вече случило се. Защото смехът е бърза възможност да излезеш от реалността. И още по-бърза възможност да влезеш в нея. Всички смехотворци, които са познати, включително Хетър Петър и Настрадин Ходжа, са постигнали толерантността. А няма нищо по-толерантно от смеха, защото не можеш да съдиш никого за смеха му. Смехът е за настоящето, но в някаква степен пречиства миналото. Затова, гледайки назад със смях, се чувстваме по-добре. Ако загубим смеха си за миналото, няма как да погледнем в бъдещето ”, нарежда ученият.
Българинът е много интимен, са забелязали чужденците още в годините на Руско-турската война. Веднага сяда до тебе, ако ще и да е княз, наш човек е. Лесно фамилиярничи. И се е получило едно интересно разместване. Така например, Крали Марко, който си е владетел и историческа личност, в народните песни е телчар, сведен до по-ниското социално ниво. Има някакво доближаване на Хитър Петър и Крали Марко, е забелязал професорът. Крали Марко си служи с хитрост, а Хитър Петър се доближава и до героичното. Някой трябва да съхранява достойнството на поробения народ и Хитър Петър, или Смехотворецът, го прави. И това е много силно негово качество. Защото, какво струва-прави, човек трябва да има достойнство.
Смехът се ражда естествено, за него трябва утроба, казва още Радослав Радев. Животът го ражда като една потребност. „Смехът е като времето за жетва - пише в книгата си той – имаш ли го, ще те храни цяла година, а може и цял живот. Само че за пораждането му не зависим толкова от природния цикъл – случва се и толкова! Ако го гласиш, може и да не му чуеш гласа”.
Смехът изравнява хората
Той е създаден за това. В крайна сметка човек може да се смее на нещо, но и над някой. Да се надсмееш на себе си, на другите. Българинът обаче е направил разлика между смях, веселие и присмех и много добре ги е откроил. Поначало смехът е дяволска работа, подмята Радослав Радев. Затова на жените едно време е било забранено да се смеят открито и шумно, а трябвало да си затулват с ръка устата. И това е битувало и запазено чак до 70-те и 80-те години на 20-ти век. Но жените първо усещат забраните. И като се измисли нещо ново, проверяват го чрез жените дали ще го бъде.
Всички думи в книгата, смешно обяснени и с литературни извадки, Радослав Радев ги е подредил по азбучен ред, като най-отпред е турил по една важна дума да ги води. Така си е подредил своя азбука на смеха. Заимствал го е от речника на Найден Геров, към който литераторът питае особена почит. Смята, че този речник е изключително българско време и пространство, мисъл и мъдрост, и всичко онова, което може да се каже като емоция. Повечето от думите авторът ги е извадил от речника на Найден Геров, но съотнесени към това дали днес могат да бъдат активни. Именно от тези прости и изначални български думи – муха, работа, утре, баба, каша, дрънкане, шоп, чорба, щуротия, юнак, ядец и т.н., но изтълкувани от усмихнатия професор, се крие истинският блясък и очарование на книгата. В тях е като че ли цялата народопсихология на българина, малкият и големият му свят. Мъдри мисли, наредени като бобени зърна. И за боба се споменава, но под градското му име фасул, затова е начело на буква „Ф”: „Фасулът е от малкото гозби, които карат човека да „говори” изразително, без да има образование и без някой да го прекъсва със саркастичното откровение „Глупости”… Поради обстоятелството, че трябва продължително време да се вари, домашният уют се измерва с къкренето на фасула в гърнето. „Къкренето” е такава една дума, която съдържа хем въпросителна за случване, хем бъбрене, та да минава времето”...Срещата на боба с оцета е битката на българина за вечност, защото изпъква философията, че всяко нещо, което се развали, то е, което може да се подобри”. Интересно е как нито едно растение освен боба няма идеята за родова принадлежност, в случая Бобова майка, която плаши децата, разсъждава Радослав Радев. Макар и познат у нас от 17-ти век българинът оценява как бобът много бързо е навлязъл не само в гърнето, но и в джоба на свещеника да мери времето. В самото зърно сигурно има някаква примамка. То, много е важно е умът ти да дойде след пипане, усмихва се той.
За „Утре” четем: „Утре” е дума за бъдеще с минало. За да не бъде свършена една работа, тя се оставя за „утре”…Когато казваме „утре”, сме наясно, че ни предстои цяла нощ – отложено време, а отлагането у нас се приема за мъдрост… В отлагането обаче има и нещо твърде опасно – човек може да си проспи късмета…В благословии и клетви думата „утре” не се използва, тъкмо защото българинът мисли, че чрез нея действието се отлага. Тя не се въвежда и в пословиците и поговорките, защото мъдрост с отлагане не се изказва”.
„Ако има дума, която да е като гвоздей в българската реч, това е числителното един. Българинът умира да закове представата за нещата. Реши ли да нещо да определи, той веднага ще го извади от множественото число, за да е ясно: Един се е родил да сее, друг да пее. И това го прави с чистото съзнание, че множеството е разпиляна работа, трудно е да го владее, но хване ли едното, е вече като закон за притежание. В многото някак си се губи, та ще отсече: Много хубаво не е на хубаво. Стигне ли обаче до един, едно, една – той вече е в стихията си. Учи се да притежава време, с което да започват приказките – имало едно време…Следователно един не е само числително, то е образ, картина на битието, то е начин българинът да си нарисува същността и като я направи видима, да каже – те това е. Тогава вече може да реди порядъка и да види как едното вика другото…”.
На челно място проф. Радев е сложил и думичката „Гъз”, която е част от философията на българина, според него: „Тези думи, които ги държим на скрито и интимно, в тях винаги има скрита някаква тайничка. Напоследък е модерно да говорим, че думите са уморени, че не уважаваме буквите. Затова е хубаво да има тайничка в думите, а не да като ги чуеш и да ти разкриват всичко. Трябва да им се сложи една сянка, за да не се опразват откъм съдържание”.
Иска ми се да спомена и за „Хапката”, оказва се според написаното, мерило на българина за всичко. Защото поначало човек гледа да оразмерява светът чрез себе си. Та, „хапката” е мерило кога животът трябва да е наслада, убеден е сладкодумецът професор. Сред равностойните букви и думи той обаче отличава последната, „Ядец”, с която завършва книгата. Тази хубава и позабравена игра на басиране, в която ако загубиш, не е кой знае какво, но през цялото време мислиш другия. И ако животът е трупане на негативи, то какво трябва да правиш – да ги разчистваш, със смях. Пласт след пласт, като да плеснеш муха на челото си, с риск повече да се плеснеш себе си, а не натрапчивото насекомо, за което авторът също е отредил подобаващо място. Макар че му е много трудно да понесе мисълта, че мухата се е присмяла на човека, както в приказката на Найден Геров.
И защото никой не е по-голям от смеха, книгата на проф. Радев е пълна с негови шаржове, та да не мислим ние, любознателните читатели, че може да ни се присмива. И петелът е изрисуван, но не като знак за изкукуригване, а като вестител на светлото и доброто в природата и човека, което именно смехът изкарва наяве. А рецептата на автора как се събират толкова смешки от цялата българска литература е проста - концентрация и жизненост.
Ана РАЙКОВСКА
