На 6 септември преди 115 години завършва дългата сага (продължила близо четвърт век) по изграждането на един от горнооряховските символи – паметника на Георги Измирлиев.
През 1887 г. е организирано първото тържествено честване на годишнина от Априлското въстание в Горна Оряховица. Тогава е взето решение площадът, където е обесен Георги Измирлиев, да носи неговото име, а на мястото на бесилото да се вдигне паметник. Създаден е инициативен комитет за събиране на средства, а помощ обещава и Стефан Стамболов – главен апостол на I революционен окръг и близък приятел на Македончето, който скоро става министър-председател на България.
На 18 октомври 1891 г. е положен основният камък за бъдещия паметник с участието на самия Стамболов. Две години по-късно Горнооряховска община изгражда пиедестала, на който трябва да се монтира паметникът. В събирането на средства се включват не само горнооряховчани, но и дарители от Ески Джумая (дн. Благоевград) – родния град на Македончето. Самият пиедестал представлява пирамида от арбанашки камък. Проектът е направен от ученици от рисувалното училище и оформен от Ото Хорейши.
Само че парите свършват и идеята за паметник забуксува. Но пък това става повод за появата на първата пощенска картичка с горнооряховска тема. Издадена е от държавата с идеята да се подкрепи инициативата за паметник. Представлява рисунка на постамента и до нея най-популярната снимка на Македончето. На картичката пише „Дарихте ли за памятника на храбреца?“.
Още една картичка с тема паметника, но с доста по-атрактивен сюжет, се появява същата година. На 28 май 1897 г. Иван Бошнаков, племенник на поборника Георги Бошнаков, се изкачва върху пиедестала и заема героична поза. Облечен е в четническа униформа, в едната ръка държи пушка, а в другата – сабя. Сцената е запечатана от фотографа Иванчо Захариев, а после е отпечатана на картичка от Симеон Минчев.
Но и този ефектен жест не помага за довършване на паметника. 25-годишнината от Априлското въстание през 1901 г. е отбелязана много тържествено. Пред пиедестала на бъдещия паметник се покланя и майката на апостола Тонка Икономова заедно с Елена Грънчарова. Но бюст още няма.През 1907 г. в Карлово се открива паметник на Васил Левски с грандиозно тържество, в което участват и горнооряховски юнаци. Вероятно това дава тласък на горнооряховчани да завършат своя паметник. Създаден е инициативен комитет от членове на читалище „Напредък“ и започва поредното събиране на пари.
Решено е все пак горнооряховският паметник да бъде по-скромен – бронзов бюст на героя. Направен е конкурс за избор на скулптор и изработването е възложено на проф. Марин Василев Сельовлев – един от първите български скулптори с академично образование, който е автор на паметника на Левски в Карлово. Бюстът е готов през 1909 г.
Готовият паметник е открит с двудневни тържества на 5 и 6 септември 1910 г. с участието и на брата на Георги Измирлиев. Събитието е увековечено и на серия пощенски картички, на някои от които има надпис „Единъ изпълненъ дългъ“.
При земетресението на 1 юни 1913 г. паметникът оцелява, само бюстът се извърта на 45 градуса и доста години остава в тази позиция. През 1930 г. е реставриран и тогава разместването е оправено.
В края на 60-те и началото на 70-те години, когато оформят новия център, се появява идеята за преместване на паметника. Основният мотив е, че той се губи в ъгъла на новия огромен площад. Освен това се прави предложение да бъдат увековечени и другите герои от Април 1876 г. – Елена, Вичо и Сидер Грънчарови, Мано Тодоров, като се изгради величествен монумент на възрожденците на площада. По идеята се работи доста сериозно няколко години, но в крайна сметка тя не е реализирана. Така Македончето си остава на мястото.
Случило се трудно, но много бързо паметникът се превръща в един от символите на града. За 115 години всичко в Горна Оряховица се е променило, само паметникът си е същият. Някога е имало ограда около него и чешма отпред. Оградата всъщност е махната чак в края на 70-те години при оформянето на големия площад.
Много други паметници се появиха и после изчезнаха през този изминал век и нещо, но Македончето си остава там, където завещава на горнооряховчани последните си думи: „Колко сладко е да се умре за свободата на отечеството“.
Паметникът на Георги Измирлиев е един от най-фотографираните обекти в Горна Оряховица и е постоянен сюжет за картичките на града. В серията от картички, които ви показваме можете да видите как се е променял градът под погледа на Македончето.
Текст и снимки- Исторически музей - Горна Оряховица
