Незабравка Ранчева - потомка на Георги Измирлиев, се поклони пред паметта на Македончето в Горна Оряховица. Тя беше гост на екипа на Историческия музей и в края на посещението си направи дарение от на семейни реликви. Думите й след честването бяха: „Вече разбирам защо бъркат родния град на Македончето“.
При срещата ни с нея познахме същия поглед на смирение, чистота, искреност, топлота и отдаденост. Сякаш се вглеждахме в очите на Македончето - познати ни от снимките в музея. Тя носеше чертите на предците си. За да допълним историческите сведения за живота около тази емблематична личност, разговаряхме дълго с Незабравка Ранчева.
Заедно направихме родословно дърво на рода на Димитър и Тона Измирлиеви. Те имат шест сина и една дъщеря – Андон, Стефан, Никола, Сотир, Михаил (Михал), Георги и Еленка. Андон се жени за Елена, с която имат шест деца – Никола (р. 1896 г.), Димитър (р. 1898), Драган (р. 1900), Асен (р. 1903) - участник в Горнооряховското дружество „Юнак – Георги Измирлиев“ при Захарни заводи от 27.XII.1922 г., Донка (р. 1905), която присъства на поклонението, посветено на 25 години от обесването на Измирлиев, Цветанка (р. 1933) – единствената жива, днес е на 88 години.
„Дядо Драган се жени за баба Екатерина, родена през 1902 г. Те имат три деца – Елеонора (р. 1923 г.) - моята майка, Георги (р. 1926 г.) - моят вуйчо, който има една дъщеря Екатерина (Катя) и живее в Дупница, Антония (р. 1933 г.) е моята леля, която има едно дете Екатерина и живее в Канада. Майка ми Елеонора се омъжва за баща ми Георги, роден през 1916 г. Раждат им се три деца – Еленко – моят брат, роден 1943 година, втора се раждам аз през 1945 година, а брат ми Драган през 1952 година”, разказва Незабравка Ранчева.
Питам я как протича животът на останалите братя на Георги Измирлиев? „Вторият му брат, умира твърде рано. Още когато е ученик в Гимназията в София, той се разболява тежко и не успяват да го спасят. Третият - Никола, не е женен. Сотир е записан да учи медицина в Русия, но скоро се разболява и се връща, за да помага на баща си. Не успява да оздравее и умира в Благоевград. Днес не се знае къде е гробът му. Михал, който е познат и като Михаил, се жени в Благоевград и има двама сина и дъщеря – Донка. Тя се омъжва за лесовъд и купуват къща в един от районите на София, умира преди 50-та година. Еленка, единствената сестра на братята, е домакиня, омъжва се и очаква дете от съпруга си, но при раждането умира заедно със своето дете“, разказва Ранчева.
„Споменът, който ясно е очертан в съзнанието ми за Георги Измирлиев е в неговата честност, признателност и отдаденост към родината. Любовта на живота му е Отечеството. Той винаги е казвал, че неговите идеали са свързани с тръпката да види страната си свободна, а после всичко останало. Още от дете страда, когато си играе с турчетата и като се прибира вкъщи питал майка си, с какво са по-добри от него, че се държат така лошо и с присмех, и подигравки подхождат към него. Пред баща си Измирлиев, казвал че майка му е най-скъпото нещо за него.
Георги Измирлиев бил снажен мъж и много харесван. Но Македончето имал една любима на сърцето си и това била дъщерята на Елена Язаджиева – Вангели. Вечерта преди бесилото, тя отишла да го види и да разговаря с него. В момента, когато е трябвало да си тръгне, е имало и една целувка под люляците. Когато Вангели се връща от срещата, майка й я вижда. Радостта от последния спомен за Георги, била едновременно тежка и толкова искрена и чиста, колкото любовта им един към друг. Това проличало и на лицето на момичето. „Не можеш да излъжеш майчината си душа“, били думите на майка й. На следващия ден Вангели тичала след колата, която водела Измирлиев към бесилото. „Когато герой си отива, трябва да има кой да го изпраща, а когато умира, да има кой да го оплаква“, били думите й.
Георги Измирлиев учи две години в Одеското училище, научава руски език и чете Пушкин и Гогол. В Цариград са разчитали на него, като преводач от френски, за да не плащат. При разпита в съда отговаря на турски, немски, френски, руски и български и така смайва всички турци. И когато в съда го питат какво е последното му желание, отговорът бил: „Да се изметете от тука и тук да има български байрак и лъв на него... Не търся милост, не искам прошка, няма за какво“. Много гордо и презрително ги е гледал.
След смъртта на Георги, семейството му бяга от Горна Джумая (дн. Благоевград) в Дупница. Там баба Тонка живее до последните си дни. Погребана е в църквата „Св. Николай”, която се намира в края на града, където е погребана и учителката Донка Измирлиева (дъщеря на Андон и Елена). Домът остава в наследство на Драган, дядото на Незабравка и вуйчо й, който носи имената на Македончето. Вуйчото Георги остава да живее там, жени се повторно и пътува от Дупница до София. Една вечер през 1994 година, седнал пред камината, четейки вестник, издъхва. Майката на Незабравка – Елеонора, остава да гледа лелите си и пътува всеки ден от София до дома им в Дупница. След като умира вуйчо й Георги, Незабравка и братята й се срещат с дъщеря му. Решават къщата да остане за нея, като първоначалната идея е да бъде регистрирана като паметник на културата. Къщата обаче бавно се руши. Земята е продадена, а при разрушаването на развалините е намерено джобното тефтерче на Георги Измирлиев, където той води записките си. Там е открита макетна топографска карта и стихотворение, написано от Македончето.
„Затова с Христо Ботев са били добри приятели, с едно мислене и обща цел. Поети, революционери, борещи се за правдата и по-добро бъдеще“, казва Ранчева. За съжаление се губят следите на тефтерчето и до днес не е известно, дали още се пази.
Освен че през 2005 година къщата е разрушена, архивът от революционната дейност на въстаника е унищожен, а улицата, на която е била къщата, е с ново име. Така само последните останали живи помнят че първоначалното й наименование, носи името на Георги Измирлиев.
Незабравка Ранчева помни дядо си Димитър Измирлиев, който умира на 79 години, както и неговите сестри Донка и Цветанка. „Дядо ми нямаше семейство, той ми казваше, че е отдаден на рода ни. Беше посветил целия си живот, за да съхрани спомена за Измирлиеви. Изграждаха паметници и паметни плочи. Дълги години посвети и в разговори с уредника на къщата-музей в Благоевград“, споделя Ранчева.
Незабравка Ранчева е родена през 1945 година. Мечтаела да завърши медицина, но не й достига малко, за да влезе в университета. Завършва „Аграрна икономика“ в София, след това работи в Селскостопанската академия, като след закриването й, се прехвърля в Института по икономика и организация на селското стопанство. Много уважавана в нейните среди, получава предложение и за аспирантура, но след като вижда, че нейните разбирания и тези на хората, не се припокриват, се отказва от тази идея. След ранното си пенсиониране се посвещава на майка си, която остава на легло десет години след тежка катастрофа.
Незабравка Ранчева има един брак - „спонтанен“, както казва тя. След като още от малка е избрала точната дата, деня и годината, в която ще се омъжи, приема изпитанието на живота си, което не я води до щастлив край. Помага и на своя незрящ племенник Георг (Георги), роден през 1969 година. Заедно с баща си той живее в Германия, но трябва да се върне, за да завърши образованието си в България. Живее при леля си Незабравка, тя му помага да завърши средното и висшето си образование. Научава български език и става първи по успех в училището за незрящи в София. Новите технологии му помагат да чете Вазов, Йовков, Вапцаров.
„Той завърши специалност „Немска филология“ в Софийския университет. Беше един от първите, които отиваха сутрин рано, за да посрещнат новите знания. През втората година на обучението си беше един от петимата, избрани от университетската катедра, за завършване на трети курс в Берлин. Следва нова специалност „Тифопедагогика“ - обучение в помощ на незрящите. Днес живее в Германия, успява да се справя с всички изпитания, поднесени му от живота. С Георг успяхме да се видим преди да затворят границите през месец март 2020 година, когато бях в Германия. След това животът коренно се промени. Затова е важно през времето, което ни е дадено, да оценяваме и пресяваме всичко важно. Трябва да помним максимата „Вчера бях умен и исках да променя света, днес съм мъдър и промених себе си“, споделя Незабравка Ранчева.
В края на посещението си тя направи и дарение за Историческия музей на снимки от родовия архив. Две оригинални снимки са надписани от Димитър Измирлиев. На първата е самият той, а на втората общ фотос от паметника на Македончето. На гърба четем следното: „Панахида и молебен пред паметника на Георги Измирлиев по случай 50-годишния юбилей. Гр. Горна Оряховица - 26 юни 1926 г.“. Снимката е направена във фотоателието на Марин Бакърджиев в Горна Оряховица. На третата и четвъртата снимка е Андон, брат на Георги, направени във фотоателието на Иванчо Захариев в Горна Оряховица и друга от София. В дарението има още „Открит лист“, издаден от Българско Царство Горнооряховски Миров съдия № 2565 от 16 април 1925 г. с. Горно-Джумая на Асен А. Измирлиев – подсекретар при същото съдилище. Писмо от Горнооряховско гимнастическо дружество „Юнак Г. Измирлиев“ № 16 от 27.12.1922 г. гр. Горна Оряховица, адресирано до Асен Измирлиев. Стихотворението написано от Георги Измирлиев „Свобода“, намерено в джобното му тефтерче, нотен запис от песен посветена на Георги Измирлиев.
Днес попълнихме малка част от историята, благодарение на предадените спомени през годините, за което сърдечно благодарим.
Теменуга Йорданова,
историк-етнолог, уредник при Исторически музей - Горна Оряховица
Георги Измирлиев
СВОБОДА*
Аз любя, както още никой
До днес не любил е в света.
Аз любя с жар свещен, но земна
В захлас не любя красотата.
Богиня мойта е любима,
Бездомница всред пек и мраз
СВОБОДА! – тъй се тя нарича,
И в сън я виждам само аз
Обаче всяка нощ пред мене
Ликът й гледам аз да грей
В градината – също рай – цветиста
Аз бях последний път при ней
С горещи думи на колене
Признах й моята любов
Склоних глава и дивно цвете
Да й откъсна бях готов.
Но в миг палач пред мен изкочи.
Замахна с остър той ханджар
И вместо цвете тогаз поднесох
Главата си ней дар.
