Академик Васил Гюзелев е доайен на българската историческа наука и един от най-големите познавачи и изследователи на българското средновековие. Той беше във Велико Търново на откриването на научната конференция „България, българите и светът” в чест на 60-годишнината на проф. Пламен Павлов и неин почетен председател.
- Академик Гюзелев, тук сте за участие в една мащабна научна конференция организирана от Историческия факултет. Какво е мястото, според вас, на търновската историческа школа?
- Изключително. Аз съм част от тази школа, един от първите преподаватели съм във Великотърновския университет. Бях асистент на проф. Александър Бурмов и първите две години, докато той беше жив, преподавах тука. Това са едни от хубавите години в моя живот. И същевременно съм генетически тясно свързан със своите колеги от Историческия факултет, създавам с тях редица сборници и други съчинения. За мене те са органическа част от Софийския университет. Майката на Търновския е Софийският университет. Това не трябва никога да се забравя. А търновската школа носи белезите на голямата българска историческа школа начело със Златарски. Търново в много отношения е продължител на традиции, които са положени основно в София и Софийския университет. Имаше време, когато се опитваха да противопоставят двата университета. Това нещо не трябва да съществува. В Търново се изградиха достатъчно кадри, много добри, не само в историческата, но и във филологическата наука, в юридическите знания.
- Новите открития, документалните и особено археологическите, могат ли да доведат до пренаписване на историята?
- Историята се изгражда на това, че нещата се допълват от нови сведения. В това е свежестта на историята. Винаги може човек да попадне на ново сведение, което не преобръща нещата, но поне ги изменя. Но пренаписване на историята…особено българската, аз не виждам смисъл от това нещо. Защото тя трябва да се допълва, т.е. има един изграден скелет. Този скелет, специално за средновековната българска история, е създаден от много големите наши изследвачи като Васил Златарски чрез изследванията му за българската държава през средните векове. А същевременно и всички наши предшественици, които ние ценим като Мутафчиев, Иван Дуйчев и т.н.
Но, такива самозванци, които се опитват да пренаписват историята, аз просто не ги чета и ги отминавам с хладно мълчание.
- Макар че историята винаги се занимава с миналото, дори и то да е най-близко до нас, има ли спекулации с фактите?
- Разбира се. Както във всяка човешка дейност. Не може да се отмине това нещо, защото има хора, които проявяват злонамереност по отношение на някои личности, особено що се касае до съвременната история, която в последно време е повече обект на вниманието, отколкото отдалечената от нас. И това е естествено. Поради което, чрез фалшификацията на документи дори, на други свидетелства, понякога стигат до очернянето или представянето негативно на някои личности. Човек трябва да внимава. Затова подходът към изясняването на историческите факти трябва да бъде винаги всестранно, чрез ползване на всичко онова, което представят свидетелствата. Иначе не може. И то критическо. Винаги трябва да се търси истината. А да се достигне истината е трудно нещо. Дори в точните науки. Най-големите мислители – Айнщайн, Стивън Хокинг, които действително се занимават с глобални проблеми в астрофизиката и др. науки, достигат до този извод: че е абсолютната истина е стремеж. Тя е недостижима.
- Имате уникални познания за българското средновековие. Кои исторически моменти, както сме ги учили преди 30 – 40 години трябва да бъдат преосмислени и може би поднесени по друг начин? Например, все повече се налага тезата, че когато България е под турско робство, това не са безпросветни векове.
- Постепенно натрупването на нов фактически материал води до изясняването на тези въпроси. А именно, да се покаже, че българският народ, въпреки че е бил покорен, клан, изнасилван и т.н., селищата му – опожарявани и унищожавани изцяло, е успял да се запази благодарение на своята голяма виталност. Това показва колко е жизнеспособен нашият народ и как успява да преодолява своите тежки моменти в историята, за да може в крайна сметка да достигне до нашето съвремие. Той заслужава преклонение, защото ние сме били и сме в сърцето на Балканския полуостров. Ние владеем най-важната земя на Балканите. И не случайно всички събития, които са се случвали и се случват, са свързани с нашата земя. Ние не сме периферията, ние сме сърцевината на Балканите. Поради което имаме и голяма историческа задача да запазим тази своя земя, своята самобитност и самостоятелност. Към това се стреми и историографията: да запази българският етнос от всякакви вторични наслоения, от хули, от стремеж към заличаване на нашата самобитност. Нашата историография винаги е имала ролята на един защитен фактор на народа ни. И аз затова се ядосвам на тези писания, които са случайни, за пренаписване на историята, за преобръщането й. Това са глупости.
Трябва да се надгражда всичко, което ние сме създали. А не да го унищожаваме безмилостно и същевременно без каквато и да е да мисъл. Както станаха много от процесите и събитията в последните десетилетия. Трябва да се мисли за нещата и когато нещо се унищожава да се знае дали е необходимо това да се случи или не. Отнася се и за икономиката, и за образованието, за всички сфери на дейност. А не да подхващаме кой каквото ни каже. Дошъл тука някой, измислил някакъв план и айде – съсипваме индустрията, стопанството…Винаги във всеки акт, който идва отвън, първо трябва да се търси червеят на злонамереността. Защото никой не може освен ние да си искаме доброто. Доброто е в нас, в нашите сърца, в нашите действия.
Ана Райковска
