Всяка туристическа реклама за класическа Италия съветва: „И си позволете да се изгубите в лабиринта от стари улички, за да усетите атмосферата на… съответното място“. Не ме влече особено романтиката, но все пак винаги ми е било чоглаво, че все бързам, където и да отида. Свалят ни от автобуса, имаш един час да пиеш кафе, да хапнеш набързо, съвсем бегло да видиш нещо … и обратно пак на път. Така и няма време да се изгубиш в малките улички.
Тази година реших да ходя в Пулия без да ползвам услугите на туристическа фирма. И се губих на поразия. Въобще не трябваше да си го позволявам – беше си задължително. Просто излизах и се загубвах. Без въобще да го искам. А и в повечето случаи не ми стана романтично от търсенето на пътя за у дома. Да не говорим, че в някои ситуации се чувствах загубена в другия смисъл на думата. Но въпреки всичко беше чудесно.
Пулия е областта, където започва токът на ботуша на Апенинския полуостров. За българите е малко позната, може би с изключение на ферибота Бари – Игуменица, който свързва Италия с Гърция.
Целите ми бяха Бари – столицата на областта, Алберобело – царството на трулите и Матера, която всъщност попада в съседната област Базиликата. И понеже си постигнах целта, бих могла да кажа „Загубена в Пулия и Базиликата“. Защо загубена ли?
Нашето място в Пулия беше Джовинацо – малък град на 20 километра от столицата на областта Бари. Чух го за първи път, когато започнахме да търсим локация в региона и съм съвсем съгласна с коментарите, според които градчето е незаслужено пренебрегвана перла в огърлицата от малки съкровища по адриатическия бряг на Италия. Прекрасно запазено средновековно сърце на града, чудесно вписваща се нова част на селището, абе всичко хубаво мога да кажа за Джовинацо. Е, тези, които търсят идеалния плаж, ще са разочаровани. Но това трябва да го знаят предварително всички, отправили се към Пулия. Няма нито бели, нито златни пясъци, нито пък километри ситен пясък и лазурно море. Има скали и на брега, и в морето. И в най-добрия случай бийч клубове с шезлонги на доста едрочакълестия бряг, което се нарича от местните плаж.
Наехме стаи в средновековния град и когато хазаите ни отведоха до апартамента, си казах, че е много лесно за намиране. На 20 крачки от площада и току до доста голяма църква. Църквата ми е ориентир, ще се справям, казвам си и хуквам да видя къде е морето. Хубаво, но се оказва, че на всеки две къщи в стария град се пада и по една църква. И само една пресечка да минеш, вече си попаднал в лабиринт от улички, вътрешни дворчета… и църкви. Виждаш да стърчи кръст наблизо и хукваш натам с надеждата „прибрах се“. Само че се оказваш пред киезата на Мария, после на ангелите, на Франциско и на не знам кой си още. Само киезата на Светия дух, която си е нашата, я няма. Слава богу, средновековният град не е голям, та в крайна сметка сравнително бързо си намирам и моя вътрешен двор, който иначе се води улица с близо десетина четни и още толкова нечетни номера.
Мястото е малко, къщите са тесни и високи с плоски покриви. Но какъв купон става по тези покриви в петък и събота вечер. Като си нямат дворове хората, се събират по покривите за барбекю, танци и разговори. А на разговорите италианците са царе. Всеки път изговарят толкова думи, когато се срещат, сякаш не са се виждали отпреди ковида. А съм сигурна, че са се разделили само преди няколко часа.
И така се губих в продължение на два дни, за да усвоя поне един сигурен път до къщата. След това вече си позволявах да се губя за удоволствие. Голямото загубване всъщност беше в Бари и то никак не беше романтично. След и без това дълъг преход, обиколихме половината град, за да стигнем до гарата, която е била на 500 метра пред нас. И в този момент си помислих, че загубена не означава само някоя, дето не намира път, но и някоя с интелектуален дефицит.
Но пък загубването си има и познавателна страна - виждаш улици, къщи и хора, които иначе няма да видиш. Същото се отнася и за уроците, които научаваш, сблъсквайки провинциалното си незнание с технологизирания свят.
На летището в Бари решаваме да се възползваме от предимствата на българския паспорт и минаваме през бързата линия за онлайн контрол на документите. Не че стана много бързо де. Стоя си на опашката и се чудя защо се мотаят тези хора пред мен, какво толкова им сканират на тези паспорти, ама не следя процеса внимателно. Идва моят ред и сканирането на паспорта минава бързо. Заставам обаче пред онова нещо, което трябва да ми сканира и образа, а то не светва. Въобще не реагира. Опитвам се да не издавам притеснение и само си въртя очите на всички страни, ама в едно време започвам явно и да се поклащам, а и въобще усещам, че ми става горещо и нервно. В този момент един от служителите се приближава и ми говори, ама както италианците могат да говорят - със сто думи в минута. Аз различавам само думите „камера“ и „метал“. И понеже човекът в същото време смъква дръжката на куфара ми, а насреща грейва заветният контур, в който трябва да си наместя физиономията, решавам, че металните части от дръжката пречат на камерата. На връщане, в София, бях прибрала всички дръжки и нямаше проблеми, така че, надявам се, да съм научила нещо.
Така че първият ми извод е не бързай да си първи на опашката и гледай внимателно какво правят хората преди теб.
Не че винаги помага де. Понякога ти трябва и въображение. На една от гарите в Бари (пет са, добре че са една до друга) се натъкваме на всички новости, финансирани очевидно от Европейския съюз. Нямаме много време между купуването на билетите и тръгването на влака, но ни трябва тоалетна. На бегом към съответното място и заковаваме пред стъклени прегради. Оглеждаме от тук от там, няма признак на нещо, което да ги отваря. Като разширяваме периметър на изследване, откриваме някаква малка камера в стената с надпис на италиански. Очевидно нуждата прави човек по-смел и бързо мушване на билета в тази камера ни отваря и входа за тоалетната. Впоследствие се оказа, че по този начин се влиза и на перона на гарата, а и се излиза пак чрез сканиране на билета. Поне няма как да го метнеш на перона веднага след слизането от влака.
И като стана дума за гари и влакове, да отбележа, че италианците добре са се възползвали от европейските програми за жп транспорта. Много се е инвестирало, личи си по обновения железопътен път и по ремонтите, които продължават и в момента. Вече отбелязах, че в Бари има 5 гари. Те са на 5 различни жп оператори. Централната гара е на държавната „Трениталия”, а останалите са частни компании, които поддържат определени участъци. И те не само осигуряват влак по линията, но и поддържат железопътния път, а и гарите. Явно тази година се правят ремонти на всички жп гари в Пулия. Нашата в Джовинацо беше в разгара на ремонта, но някои други вече бяха завършени. Интересното е, че различните жп оператори си имат различни цветове и за гарите.
Вероятно всичко се прави с европейски средства. Идеята ми хрумва като виждам гарата в Матера. Огромна е и супер модерна. Няма да описвам вече електрониките за достъп и изход и въобще всичките екстри. Всичко това за гара, през която минава един коловоз. Линията е Бари – Матера, което е около 60 километра разстояние. Не видях да има продължение в другата посока към област Базиликата. Да изхарчиш толкова милиони, а те със сигурност са много, за една огромна гара, след като същата работа щеше да свърши и десет пъти по-малка, става само, когато имаш европейски фондове под ръка. После забелязах във влака на тази компания логата на ЕС и надписите за някакъв проект.
Но пък поне европейските пари са отишли за нещо хубаво. Наистина железницата в Италия е добра. Имахме възможност да пътуваме и с по-стари, и с по-нови вагони. Новите са безшумни и сякаш се движиш на въздушна възглавница, но пък на старите седалките им са по-удобни. За скоростните влакове само мога да си фантазирам, толкова бързо префучават през гарите, че дори не мога да видя в коя посока летят.
Истории с гари, билети и машини за валидиране няма да разказвам. Така и не разбрах със сигурност кои билети се валидират, кои не. Май само една проверка мина за едноседмичните ни пътувания насам натам, така че не съм сигурна дали сме били изрядни всеки път. За всеки случай нито веднъж нямах проблем с машините за билети, с автоматите за валидиране или тези за достъп в Италия. Докато още с първия опит да влезем бързо в метрото на летището в София попаднахме на повреден автомат за билети, после и четецът на входния терминал се побърка и реши, че току що купените ни билети са вече използвани. С други думи всяка хубава работа трябва и да се поддържа, след като веднъж е сложена.
Май не остана място да разкажа за това какво видяхме в Пулия. Но пък си мисля, че няма и нужда. Всеки туристически гид го е описал от вълнуващо, по-вълнуващо. Няма да съжалявате каквото и да изберете – било организирана екскурзия, или пък самостоятелно пътуване. Бари е много красив и в същото време лесен като достъп град. Има удобни връзки за всички малки градчета наоколо, всяко от което си има своя гъдел, заради който да го посетиш.
Моята цел бяха Алберобело и Матера. Столицата на трулите ни посрещна с жега и невъобразима навалица по тесните улички между малките каменни къщи. Почти всяка е превърната в магазинче за сувенири, в кръчмичка или пекарна. Хората се точат като в процесия до върха на хълма, където е катедралата и има малък парк за отмора след цялата тази блъсканица. Но пък, ако си дадеш труд, ще намериш по-тихи и спокойни места в периферията на селището. Там можеш да си направиш селфи без някой да ти наднича зад рамото. На връщане пък открихме и втори квартал с трули, който не е туристически. Всъщност е дори по-интересен и може би е по-добре да се започне с него, преди да се загубиш в навалицата на туристическия. За тези, които не се сещат какво е труло – това е кръгла къща от бял камък с коничен покрив от сиви плочи. Строени са без хоросан според легендата от италиански андрешковци. Целта била, когато данъчните тръгнат да си събират налозите, селяните да разтурят къщата и отново да я вдигнат, след като си заминат бирниците.
Матера… Няма какво да се каже за Матера. Това е от местата, които трябва да се изживеят. По възможност на спокойствие. Сасите са каменни къщи, които доминират в стария град. Някога този квартал е наричан „Срама на Италия“, защото хората живеели без вода, ток, заедно с животните си и току някоя епидемия тръгвала и карала модерните италианци да се чувстват засрамени. В крайна сметка властите вземат решение да сложат край на това и построяват нов град за хората. Впоследствие обаче сасите са реновирани и облагородени, за да се превърнат в туристически магнит в наши дни. А през 2019 г. Матера беше Европейска столица на културата заедно с Пловдив.
Но всичко това можете да го прочетете в туристическите наръчници. Те го правят добре, аз само свидетелствам, че не лъжат и си заслужава да се отиде и види. Ако можете, направете го извън най-активния туристически сезон. Макар че, като се изключи Алберобело, на другите места нямаше някакво задъхване от туристи.
Не остава време и място за кухнята на Пулия, и за местните хора, а си заслужават. Бих искала да говоря за Джовинацо, което има около 20 хиляди жители и е прекрасно, много чисто и уредено градче. Италианците не се различават много от българите по отношение на изхвърлянето на отпадъци извън дома. Канавките край пътищата са пълни с боклуци. Но в Джовинацо, а дори и в Бари, е доста чисто. Постигнали са го с разделно събиране на отпадъците още в къщите. Всяка домакинство има 5-6 малки контейнери за различните отпадъци и схема какво се събира в определен ден. След като италианците го могат, защо пък ние да не се научим?!
Сравняването на цени не е твърде коректно, но все пак има възможности да пазарувате на почти същите цени като в България. Дори и в малките квартални заведения не е чак толкова по-различно от нашите кръчми, камо ли в супермаркетите. Със сигурност обаче имаме две големи предимства – доматите и водата. Няма като българските домати, а водата в Пулия, дори бутилираната, има странен вкус. А като казах супермаркет, се сетих отново да спомена добронамереността на италианците. Или на повечето, с които трябваше да общуваме. Ще спомена с добро и една служителка в голям маркет край Джовинацо, която ни изтърпя да се борим с касата на самообслужване. И след като целият магазин пропищя (буквално) от опитите ни да излезем, ни показа коя точно част от касовата бележка се сканира, за да се отворят проклетите врати на магазина. Още един извод – по-лесно е да влезеш, отколкото да излезеш от някои места. И само с гледане на предходните не става. В този случай трябва да пуснеш на помощ и разстроения поглед, търсещ помощ. Оказа се, че въпросният баркод, който е трябвало да сканирам, за да ме пусне да изляза, се е откъснал и без помощ нямаше да се оправя.
И за финал какво?! Идете в Пулия, вижте Джовинацо и другите прекрасни градчета. Загубете се и не се страхувайте да се чувствате загубени. Всеки опит е добре дошъл, в крайна сметка.
Елена ВЕЛКОВА
--135.jpg)
