На 15 октомври 1941 г. е първият успех на българската авиация срещу съветските подводници в Черно море. Самолет с екипаж поручик Иван Зидаров и фелдфебел Иван Енчев потапя руска подводница някъде около нос Шабла. Това твърдят български авиатори и изследователи, като подобна вероятност се допуска и в руски източници, тъй като има изчезнала подводница в тези води по това време. Повечето съветски изследователи отричат потапянето на подводницата, но те като цяло омаловажават ролята на българската авиация в охраната на корабоплаването в Черно море по време на войната.
Категоричен привърженик на тезата, че екипажът на Иван Зидаров е потопил руската подводница, е горнооряховският летец Рашо Радков, който отделя доста място в своята книга „Трънливият път на летците от Горна Оряховица” на цялата история на ятото, което охранява морските пътища край българския бряг. Главна роля в неговия разказ заема поручик Иван Зидаров, който е родом от Пловдив, но службата го води в Горна Оряховица, където се жени и където прекарва по-голяма част от живота си. Живот доста труден до голяма степен и заради подвизите му като военен пилот по време на войната.
През август 1941 г. в България е сформирано военно ято, което трябва да осигури отбрана на военноморските конвои на Германия и нейните съюзници при прехода от Кюстенджа до Босфора. Поделението се състои от две крила - първото е базирано на летище Балчик и разполага с 5 самолета, второто е в Сарафово край Бургас с 4 самолета. Горнооряховското ято е дислоцирано в Балчик. Самолетите са чешки биплани „Летов С-328“, по-известни с прозвището си „Шмолик”. В България ги наричат „Врана”.
Задачите са много – патрулиране и ранно откриване на съветски подводници, предупреждаване на корабите за евентуална атака, атакуване на подводниците, спасителни мисии и т.н По същото време съветските подводници не само атакуват немски кораби, но нападат и български товарни съдове. Използвани са и за доставяне на подривни групи, като най-известната е тази на Цвятко Радойнов.
Опитите на българските „Врани” да потопят подводница са неуспешни до 15 октомври 1941 г. В 10:50 сутринта самолетът на Зидаров открива подводна лодка, която преследва конвой и атакува, когато подводницата изплува за пуск на торпедата. Прицелването на Иван Енчев е безупречно и две бомби падат на палубата, а Зидаров с картечниците прошива корпуса. Избухва пожар, който е видян от корабите в конвоя. При следващата атака са пуснати останалите 4 бомби, лодката потъва и се скрива от погледа. Самолетът продължава да кръжи още дълго над мястото на потъването, търсейки следи за своята победа. Маслено петно обаче така и не се появява и на другия ден. Въпреки че няма категорични доказателства, се приема, че подводницата е потопена точно от атаката на Зидаров. Това разказва Рашо Радков, а същата история споделят и други изследователи на авиационната история.
Факт е, че Иван Зидаров и Иван Енчев получават немски ордени за храброст „Железен кръст” II степен с „Железен орел”. Медалите на Зидаров обаче отиват в тоалетната, където ги изхвърля съпругата му Бушка, когато започват да го преследват комунистите няколко години по-късно.
През септември 1944 г. ятото е пребазирано от Балчик на летище Поликраище. Там ги сварва 9 септември и установяването на комунистическата власт. Офицерите са арестувани, но заповед на министъра на войната ги освобождава и праща на фронта, този път да се бият срещу бившите си съюзници германците. Връщат се в края на годината, дали немалко скъпи жертви. Продължават да гинат и у дома, но вече от своите. Летци са съдени и осъдени от Народния съд, някои са убити преди въобще да стигнат до съда.
Зидаров също е преследван. Той отрича да е участвал в потопяването на съветски подводници. И като че ли му се разминава. Но така и не успява да се задържи никъде на работа. Уволнен е от авиацията и се хваща в малка печатница на роднини, тя обаче е национализирана и затворена. Захваща се с всякаква работа, но никъде не го държат дълго. Междувременно пък се занимава с футбол като треньор. На доброволни начала работи с деца от пансион за сираци, бил е треньор на тогавашните отбори „Торпедо” и „Динамо”. Постоянното търсене на работа се допълва и от заболяване, което го обездвижва за две години. Успява да проходи, но вече не може да работи. През всичките тези години жена му Бушка е до него и издържа и двамата, когато се наложи, със заплатата си на продавачка. Иван Зидаров умира след 11-годишно боледуване на 26 февруари 1995 г.
По книгата „Трънливият път на летците от Горна Оряховица” на Рашо Радков
