Четвъртък, 30 Юни 2022
            
Горна Оряховица Светски

Хирургът Борислав Генчев побеждава страха от високо, скачайки от 3500 метра с парашут

  19.06.2022 06:52
Хирургът Борислав Генчев побеждава страха от високо, скачайки от 3500 метра с парашут

Ежедневието на д-р Борислав Генчев е низ от срещи с пациенти, голяма част от които със сериозни проблеми. Работата му е много – първо в ДКЦ 1 в Горна Оряховица, после домашни посещения, един ден седмично приемна в Стражица. Заедно с това е председател на общинската организация на БЧК в Горна Оряховица и е общински съветник. И накрая, макар не последно по важност, е работата му в помощ на бездомните в двата приюта в Горна Оряховица, която върши безвъзмездно.

В първите дни на 2022 г. д-р Генчев направи 60 години и цифрата със сигурност изненадва хората, които го виждат за първи път. Вярно, че 60 са новите 40, но все пак е интересно как за хирурга времето сякаш тече наобратно при положение, че не е ползвал услугите на своите колеги от разкрасителния бранш.

Докторът въобще не обръща внимание на ласкателствата, но пък се отпуска да говори за своето хоби, страст или пък нов начин на живот в последните години. И от целия разговор, поне за мен, става ясно, че той преборва времето, изправяйки се срещу страховете си.

Преди 5 години, когато станал на 55, близките му подарили тандемен скок с парашут. Било му мечта, но проблемът бил, че се страхува от високото. Тандемният скок е за напълно неопитни хора, които искат да изпитат емоцията от полета. Клиентът е закачен за опитен парашутист, който управлява скока. От втория в тандема се иска само да се престраши и по възможност да се наслаждава от падането. Генчев успял да преодолее ужаса от високото за този скок и толкова му харесало, че сякаш напълно се освободил от страха си.

Скокът-подарък бил на базата в Ихтиман, където се запознал с лясковчанина Милко Дългичев – един от големите фенове на парашутизма и въобще на въздушните спортове в нашия край. И понеже се запалил, а срещнал хора, които професионално се занимават с парашутизъм, решил, че ще продължи и ще запише курс. В курса имало теоретична част и сухи тренировки, но най-ценното било обучението на симулатор в Словакия. Във въздушния тунел там кандидат-парашутистите се поставят в условия равни до тези след скачането от самолета – усещаш свободното падане, тренираш тялото си да се справя с въздушните течения и репетираш как да си отвориш парашута.

След това идва време за първи скок, при който все пак си съпроводен от двама инструктори, макар и не закачени за теб. Те могат да помогнат, ако има проблем. Целта е да стабилизираш тялото си при свободното падане и да си отвориш сам парашута. Когато усвоиш това, започваш да скачаш сам и тогава идва радостта от полета и свободата.

Възрастта, уви, е пречка. Колкото си по-млад и колкото по-не мислиш, толкова по-бързо влизаш в ритъм. Когато си на години и си по-разсъдлив, започваш да обмисляш повече всяко едно действие. Това пречи, защото всъщност целта е да развиеш мускулна памет. Тялото ти да запомни последователността от действия и да ги следва без мозъкът да се намесва. За доктора това се случило след 20-я скок. Тогава вече се почувствал свободен и се насладил истински на реенето в небето.

Неописуемо е. Не мога да го разкажа, мога само да повтарям, че е прекрасно. Скачайки от 3500 метра имаш около 40 секунди свободно падане. Когато вече си достатъчно умел, можеш да правиш разни опити – да се въртиш, премяташ и т.н., да се радваш как умело командваш тялото си. Когато заемеш добрата поза, можеш да се наслаждаваш на гледката. После идва моментът с отварянето на парашута. Въпреки че знаеш колко си обезопасен, винаги има тръпка ще мине ли гладко. Как ще управляваш крилото също е интересно. И накрая идва моментът на приземяването – там също се иска подготовка и късмет, разбира се. Моят късмет например е, че съм по-тежичък и вятърът никога не ме е издухвал от летателната зона. Имам един колега, който няма и 50 кг и редовно го отвява към нивите покрай летището, смее се докторът.

Парашутистът д-р Генчев има вече над 90 скока и се смята за сравнително опитен. След първите двайсетина идва увереността и се отдаваш на прекрасното изживяване във въздуха, казва той. Тръпката го кара да търси все по-сериозни изживявания и вече си е поставил цел – да направи 250 скока, за да може да скочи в дроп зоната край Бурж Халифа в Дубай. Това е едно от най-харесваните места от запалени парашутисти като него, но си има сериозни изисквания, за да осъществиш такъв скок. Минимумът е лиценз А2 – 250 скока. Докторът е все още на А1, но бързо трупа опит и бройки.

Любителският парашутизъм е всъщност много сериозен бизнес и България има запазено място в него. Първо, българите имат сериозно реноме в спортния парашутизъм и страната ни е била домакин на много големи състезания. Базата в Ерден, Монтанско, където сега скача и д-р Генчев, е привлекателен център за спортисти и любители от цял свят. Тук докторът се запознал с една американка, която била вписана в Книгата на Гинес за най-много скокове при жените с над 21 000 скока. Жената тренира парашутисти, изпитва нови парашути, забавлява се. А е на повече от 70 години, не пропуска да вметне д-р Генчев. Харесва й в Ерден заради удобствата, прекрасната природа, а и заради парите. Имаме късмет този съвсем неевтин спорт у нас да е все пак на поносими цени. В Европа е много скъпо, а извън Стария континент още повече. Това е една от причините нашите дроп зони да са постоянно заети – идват си българи от чужбина да скачат, много чужденци също пристигат специално за това.

За съжаление наличието на гражданско летище край Горна Оряховица не е в полза, а е пречка да се развива парашутният спорт. Край такова летище, нищо че сега на него никой кажи речи не каца, не може да има дроп зона. Затова и местните фенове търсят други бази, за да практикуват хобито си.

Интересът към парашутизма се оказва голям и срещата с различни хора, обединени от общ интерес, е другата причина Борислав Генчев да се пристрасти към скоковете. В дроп зоните е срещал много интересни, а и много обществено познати личности, които явно също борят стреса с екстремни уикенди.

За мен това е пълен релакс. От момента, в който се натоваря в колата и тръгна към базата, до завръщането три дни след това, имам само пълноценни часове и преживявания, които ме зареждат. Адреналинът е голям. Каквото и да си говорим, нищо че рискът да ме блъсне и убие кола по пътя към Монтатна е по-голям, отколкото да не ми се отвори парашутът, все пак си го има този момент на премисляне и притеснение. Инциденти се случват рядко, а смъртни случаи в България не е имало от повече от 30 години. Когато си добре подготвен и спазваш правилата, рискът е пренебрежимо малък. По-скоро са възможни контузии, но и те се намаляват с повече подготовка, обяснява д-р Генчев.

Три пъти е виждал колеги да се приземяват с бял парашут. Това ще рече, че е имало проблем и се е ползвал резервния. Веднъж било при скок с тандем. Клиентът така и не разбрал, че не всичко е минало по план, притеснението било само за инструктора. Много нови технологии и много усъвършенстване на парашутите и начина на подготовка дават спокойствие. Дори и напълно да загубиш присъствие на духа, или да има много сериозен проблем, съвременните парашути са устроени така, че резервният да се отвори, когато си под 600 метра до земята и се движиш с голяма скорост. И въпреки тази обезопасеност си го има напрежението, откъдето идва и качването на адреналина, а после пълното отпускане. Затова и след дни със скокове, вечерите са най-весели, а после се спи най-отморяващо.

Това ми е единственото екстремно нещо в живота, казва д-р Генчев, но съвсем не е прав. В голямата криза в края на 90-те години, когато трябваше да си плащаш, за да ходиш на работа, той се качва на презокеански кораб и пътува повече от две години около света като корабен лекар. Благодарение на това е видял Япония, Индонезия, Китай и въобще целия Далечен Изток. Средиземноморието и Черноморския басейн не ги слагаме в сметката за приключения не защото не си струват, но все пак са близко. Близо два месеца е живял в Сингапур, докато ремонтират кораба му и там посрещнал новата 1998 г. Преди няколко години с жена си отишли на екскурзия до града-държава. И пак бях удивен. Невероятно са си устроили живота, казва д-р Генчев.

36 от своите 60 години д-р Борислав Генчев е прекарал с бяла престилка. От 26 години е хирург и то все в Горна Оряховица. Първо започнал в Транспортна болница. Там учих при прекрасни колеги като д-р Врабевски, д-р Петров, д-р Марков. Те научиха още много колеги и повечето са в София, в сериозни клиники, казва хирургът. След закриването на Транспортна болница започва в ДКЦ, където е и досега. Било му болно обаче за обричането на такава добра болница като Транспортна. Опитал се и успял да ангажира с каузата и местната власт да поискат от Министерството на транспорта базата на болницата на Гарата. Можеше да се използва, поне да се преустрои в старчески дом или хоспис, а не да се руши, казва докторът. Министерството така и не си дало сградата, а днес тя вече е в окаяно състояние. И малко хора си спомнят за добрата болница и още по-добрата школа за млади лекари, която имаше там навремето.

Иначе в семейството на д-р Генчев всичко е медицина. Съпругата му е кардиолог в Частната кардиологична болница във Велико Търново, децата му са стоматолози. Дъщерята е защитила докторантура по орална хирургия, а синът специализира в момента. И двамата са се устроили във Варна. От дъщеря си докторът има внуче – Борислав младши, за който още е твърде рано да се каже ще продължи ли медицинската династия. Та в крайна сметка малкото бягство от медицината за д-р Генчев е когато скочи от самолета на 3500 метра над земята и се рее надолу в следващите две-три минути.

Елена ВЕЛКОВА


Ключови думи
д-р Борислав Генчев парашутизъм