Ценителят на горнооряховската история и голям колекционер на стари фотоси Христо Димов – Лучето казва, че живее втори живот след сблъсъка си с ковид преди няколко месеца. Болестта го довела до ръба на живота. Върнали го вярата, помощта на близки и приятели и не на последно място собственият му инат и хъс да живее. И в първия си разказ, след като вече е достатъчно укрепнал след болестта, той разказва за хановете, кръчмите и забавленията на старите горнооряховчани.
Да живееш като си доставяш радост е част от житейската философия на горнооряховчани от време оно. Пословични са мезетата, гозбите и празничните табиети на предците ни, за които дори неделният обяд бил севещенодействие.
В неделя се ходело на градска баня, след това мъжете минавали да пийнат един-два аперитива в кръчмата и се прибирали за обяд вкъщи. Неделният обяд се правел още предния ден и се печал в кварталните фурни – горнооряховски гювеч, гърне, печена кокошка, пити, баници, тикви и т.н. В хубаво време цялата фамилия се натоварвала с тавите и дамаджаните на файтон или каруца и правели това което сега наричаме пикник под някоя сянка покрай реката. И това се случвало не само за големи празници, просто горнооряховчани обичат открай време да угаждат на душата, а и на стомаха си.
Освобождението заварва Горна Оряховица, обявена за град само десетина години по-рано, с около 5000 жители, 5 църкви и доста повече места за пийване. По онова време имало десетина хана, които давали подслон на търговци и пътници. За качествата или по-скоро за ужасните условия на тези места разказва Феликс Каниц, гледайки от своята европейска камбанария. След това обаче предприемчивите горнооряховчани решили бързо да наваксат и да стигнат европейците. Мановият хан вероятно е най-известен. Намирал се там, където сега е паметникът на загиналите между Младежкия дом и „Кауфланд”. Габровският, в района на днешния Съд, и Лясковският, около днешната Автогара, хан му правят конкуренция. След Освобождението разтропан предприемач като Георги Георгиев преустройва в нов модерен хотел хана на центъра и го нарича хотел „Централ”.
Основното здание било там, където сега е ГУМ. Хотелът имал кафене, ресторант и питиепродавница с лятна градина. Имал и два файтона, които превозвали пътниците от Гарата до центъра на града. Земетресението през 1913 г. нанася сериозни поражения на хотела и той никога не възвръща стария си облик и слава. По същото време се появяват още няколко модерни хотела с кръчми – „Търново”, „България”, „Прогрес”, „София” и др.
Едно от първите модерни заведения след Освобождението е може би единственото останало и до днес. Още в първите години на свободата местната власт решава да направи място за почивка на гражданите си по европейски образец и започва изграждането на днешната Градска градина. Първото, което се вдига, е Казино с бирария, с прекрасна градина с шадравани и въобще заведение като в голям европейски град. Там било мястото, където можело да хапне цялото семейство, да се срещне с приятели и да се повесели. Днешният наследник на Казиното – ресторант „Първи май”, може да е съвсем бегло копие на първообраза, но поне съществува на същото място и със същата цел – да весели цели фамилии.
Казиното в Градската градина не било единствено. Хазартната страст на горнооряховчани, която също е пословична, можело да се задоволи в още няколко подобни заведения. Най-лъскаво било казиното на Бирената фабрика на Бабенец, от която още има руини. Казино имало и срещу Захарна фабрика. На центъра на града също вдигнали казино с ресторант, който мнозина помнят и до днес с името му от соцпериода. „Москва” е може би най-известният ресторант от 50-те и 60-те години. Намирал се до старото читалище, където е Бюрото по труда днес.
Питиепродавници навремето имало във всяка махала. Занаятчии и чиновници минавали вечер след работа за някое питие преди да се приберат за вечеря. За да върви пиенето, от което всъщност печелили кръчмарите, мезето – най-вече карантия, било безплатно. Иначе за гозбите и специалитетите всеки уважаващ себе си готвач избирал най-доброто месо. На Архангеловден, когато изкарвали добитъка от соватите и го водили към кланиците, кръчмарите излизали и си поръчвали месо, още докато говедата минават по улицата. Това разказва Лучето по спомени на предишни поколения. Самият той знае наизуст N на брой кръчми и прословути кръчмари, които са останали в историята.
До Халите например била „Капаницата”, в уличката между днешната Поща и ДСК имало питиепродавница на крак, която държал Казака. „Дълбок зимник” и култовия кръчмар Ламби Буров помнят мнозина, всъщност кръчмата работеше допреди 25-30 години. „Божур” и Колю Капитана са други доскоро познати имена. Кръчмата оцеля до началото на новото хилядолетие. Със събарянето на метоха и построяването на Розовия блок градският пейзаж тотално се промени, но някъде там беше и „Божур”. На Сър пазар Жошкина държал „Ловна среща”.
В къщата на един от големите горнооряховски фотографи Марин Бакърджиев пък бил „Мавруд” – това е около кръстовището на „Васил Априлов” и „Панайот Цвикев”.
Срещу „Москва”, на мястото на днешната Община, бил ресторант „Червено знаме”. С него е свързано името на македонеца Полито. Всъщност всяка кръчма си има поне по един символичен кръчмар. С „Москва” се свързва Милчо Макето, който прави и може би първото кафене в съвременния смисъл на думата където сега е военният блок на „Княз Борис”. Бай Колю Градинския се свързва с казиното в Градската градина.
Бай Налим пък е майсторът от „Трите вятъра” на Гарата. На Гарата работи още бай Иван Готвача, в Калтинец е Любо Марковчето, а Тасьо Падарко, който е и известен касапин и майстор на горнооряховски суджук, върти Ловната хижа.
Хаджи Иванчо и синовете му преустройват хан в хотел и кръчма, където сега е игрална зала „Париж”.
Старите кръчми си остават дори след Девети септември, макар и национализирани и предадени де на РПК, ЦКС, „Здрава храна” или някакво такова соц. обединение. Големите промени настъпват в края на 60-те, когато започва целенасоченото унищожаване на стара Горна Оряховица и мраморизирането на площада. Тогава се правят „Раховец”, „Вихрен”, после „Акация” и т. н. заведения, повечето от които вече също ги няма.
Пропускаме много, разбира се – закусвалня „Одеса” на Гарата, пивница „Чайка”, която също оцеля почти до новия век, Шкембеджийницата и още куп места, където протичал социалният живот на горнооряховчани. Всяко със собствения си колорит, с хората, които го помнят или са чували разкази за него.
Елена ВЕЛКОВА
Снимките са предоставени от Христо Димов - Лучето.
