Вдадени в строежа на новия живот след Освобождението, търновци не останали настрани от новото развлечение, което постепенно завладявало всички слоеве на населението – хазартът. Още от първото десетилетие на свободна България държавата решила да тури ред и хазартните игри били забранени по закон, а нарушителите ги грозели затвор или глоба. Изключение се правело за опълченците и поборниците, на които официално било разрешено да разиграват по панаирите и пазарищата томбола, пиянко и др., а целта - да подобрят материалното си положение. Условието за тези видове игри, характерни предимно за градските низини, било да не се разиграват за пари. Печалбата трябвало да представлява различни „захарни предмети и други сладка, сандъчета с разни предмети и други подобни”. Тези развлечения бързо станали част от колорита на старата столица и се радвали на популярност до 40-те години на ХХ век.
Първите следосвобожденски хазартни игри във Велико Търново най-често се разигравали на Самоводската чаршия и пазара на Марно поле. Разбира се, измамите и шашкъниите и тогава били неизменна част. Затова местното гражданство осъждало тези занимания на бившите герои от Руско-турската война и апелирало за забрана на томболата и пиянкото.
Въпреки че картите са известни в обществото ни още преди Освобождението, в условията на свободна България игрите с тях се разнообразили и се превърнали в любимо развлечение за различните слоеве от градското население. Още на 16 декември 1899 г. Деветото обикновено народно събрание приело закон за изключителното право на държавата да приготвя, внася и продава карти за игра, както и такива, предназначени за гадаене и гледане. През 1905 г. влязъл в сила и правилник за неговото приложение. С цел защита на държавната хазна той регламентирал правото на полицейските органи да извършват проверки без предварително уведомяване и искане на разрешение от собствениците на кафенета, буфети, клубове, бирарии и пр. заведения, в които се играят карти. В периода до Първата световна война мъжете от старата столица се увличали от преферанс („префа”), вист, скандил, бакара, транвай (табланет). Карти се играели в частни жилища по време на домашни банкети, вечеринки, журове, а също така и в различни заведения, на първо място сред които кафенетата. Те се превръщали в своеобразни културни средища, политически клубове, обществени читални и места за развлечение. В някогашните търновски кафенета мъжете се срещали, разговаряли, спорели и, разбира се, политиканствали. Докато част от присъстващите разговаряли, други залагали на карти, често придружено от бурни кавги.
В кафене „Дарданели” играели карти Марко Тотев и Стефан Стамболов
Към края на ХІХ век най-голямото търновско кафене „Дарданели”, чийто собственик бил арменецът Киркор, придобило славата на хазартен център не само за старата столица, но и за региона. По европейски образец първото за града следосвобожденско място за развлечение, в което се наложили хазартните игри, се състояло от три отделения - централен салон с билярд, бюфет и специална стая за разиграване на комар, достъп до която имали само личности с доказана дискретност и финансови възможности.
С „Дарданели” се свързва емблематична случка от живота на прочутия търновски адвокат, политик, общественик и културно-просветен деец Марко Тотев (1857-1936 г.). При една от поредните игри на него му се паднала рядко срещаната комбинация кент флош роял. Преди обаче да обяви важния резултат, от улицата се чуло изпълнение на траурния оркестър. Останалите участници хвърлили картите си върху игралната маса и се отправили към прозорците, за да наблюдават погребалното шествие и да отдадат последна почит на покойния. При връщането им Марко Тотев показал обезсмисления вече кент флош роял с думите: „Абе, то на Марко Тотев все тъй ще му се случи!”. Тази фраза станала популярна и допринесла името му и до днес да битува в съзнанието на българите като символ на несполука и карък. През периода 5 февруари 1895 – 11 май 1897 г. бележитият търновец бил председател на читалище „Надежда”. Наред с постиженията в читалищното дело, Марко Тотев за първи път в историята на утвърдената в града културна институция успял да въведе в нея и друг вид дейност, кореспондираща с влечението му към хазарта. Това личи от Протокол № 16 от 28 декември 1895 г., в който под т. I е записано следното: „Упълномощава се секретарят на читалището Васил Кочев, да сключи условие с онова лице, което иска да играе хазартна игра на Новата 1896 г., която ще позволи игрането, да е 100 лв. Ако не се даде тая сума, да не се позволява никому да играе хазартна игра в читалището”.
И друг не по-малко бележит великотърновец свързал името си с хазартните занимания в кафене „Дарданели”. За него, както и за обстановката в прочутото заведение, свидетелстват спомените на д-р Сава Русев: „Голям комар се е разигравал... с купища наполеони. Стамболов като министър отиде ли в Търново, играел по цели нощи комар. Много пъти, когато сутрин момчето мете, намирало по някой наполеон. Кафенето много работеше и процентът, който Киркор вземал от комарджиите, бил голям. Не е забогатял, защото и той играел комар. Много пъти, като му вземат парите, за да правят смях, му играят на вересиите, които пишеше на черна дъска с тебешир. Загуби ли, изтриваше ги”. За увлечението по хазарта на държавника Стефан Стамболов пише и изтъкнатият книжовник и учител по български език на княз Фердинанд I и на княгиня Мария Луиза Добри Ганчев от Лясковец: „Времето се убиваше в приказки и карти. Особено в карти. Подир всяка вечер Стамболов ни свикваше в стаите си и се започваше играта, която често траеше до два или три часа сутринта. Играеше се бакара. Всякога картите даваше Стамболов. Князът мразеше картофорството. Затова Стамболов вземаше мерки да не научава той, че се играе... Поставяше се стражар да варди, да обажда, щом забележи князът да наближава към Стамболовата стая. Един път стражарят заспал, князът го прескача... и се озовава пред самата врата на игралната стая. Без почукване влиза и вижда цялата обстановка на игралната стая. По масата купчини злато и сребро, по пода – раздрани нахвърляни карти, папироси. През тютюневия дим едвам се вижда, на пет крачки не мож позна човек. Гледа князът и се мръщи. Каза нещо на Стамболов и си излезе... Плати му Стамболов с дебела псувня. Разбира се, зад очите му”.
Страстта към хазарта често поставяла в трагикомични ситуации и редица други популярни търновци, един от които бил Косьо Хаджиславчев. Той получил голямо наследство, но бързо го проиграл на комар. Независимо от това продължил да посещава редовно местните кафенета и кръчми и да наблюдава с интерес играта на другите. Случвало му се понякога и да заспи на стола си в близост до игралната маса. За да се пошегуват, покерджиите му подавали тестето с карти да ги сече. За всеобща изненада той го правел успешно и продължавал спокойно да спи на мястото си. На комар играел и неговият брат Михаил, но това увлечение не му попречило да стане един от заможните жители на Павликени, макар и не толкова прочут и влиятелен като другия член на уважаваната фамилия Хаджиславчеви Атанас.
Други известни търновски комарджии били адвокатът Никола Селвелиев, Васил Победителя, Куцият Кръстьо – Кръстинката, Файна, в чиято гостилница имало специална стая, известна като „Клуб на лордовете”. В нея обикновено се събирали Рашката, Добринката, Патеолу и други почитатели на хазартните игри. Увлечението по комара засегнало и притежателите на най-престижния хотел в града – „Цар Борис”. След смъртта на по-големия си брат собственикът Янко Шопов занемарил семейния бизнес. В резултат на своето пиянство и най-вече пристрастеност към хазартните игри той се принудил да продаде ресторанта и хотела с инвентар за двеста хиляди лева на Стефан Мерджанов.
Търновци не оставили покера дори и по време на войните
На фронта, по време на Първата световна война много търновци, сред които Иван Маринов, се увлекли от играта на покер. За забавлението на старостоличани в суровата военна действителност четем в стари спомени: „Имали десетина евреи в ротата, от тях пък се научили да играят на покер. Много им харесала играта, та почнали да я играят дори и „колониалните войски”. Така че понякога се образуваха десетина карета за покер”. Особена популярност в годините между двете Световни добил белотът, а бриджът си останал занимание предимно на елита. В сладкарница „Виктория”, една от най-луксозните в града, освен шах, се играел бридж, билярд, слушала се музика по радиото, а по време на ваканциите собственикът Кръстьо Илиев Тонев канел студенти, които изпълнявали на живо класически музикални произведения. В салоните на „Виктория” се събирала предимно Лигата на говорещите английски език, чиито членове били интелектуалци, заможни търговци и фабриканти, поддържащи контакти със западни фирми. Наред с деловите разговори, те често играели хазартни игри при изключително високи залози. Билярдът, ротативките и други подобни забавления също присъствали трайно в отмората на част от градското население.
Граждански комитет се обявява срещу ротативките
Не всички жители одобрявали модерните форми за прекарване на свободното време. В началото на 1934 г. във Велико Търново се образувал Граждански комитет за борба против т. нар. спортни ротативни машини. На 13 май 1934 г. в салона на „Модерен театър” се провело голямо протестно събрание с участието на представители от целия Великотърновски регион. Участниците изпратили резолюция до правителството, в която най-енергично протестирали против допускането на „комарджийските машини” и настоявали за изгонването на техните притежатели-чужденци. Дали е уважен протестът, следите се губят, но е факт, че хазартните игри чак до 1944 г. били не само потребност за търновци, но и придавали чар и колорит в техния бит.
Ана Райковска
Със съдействието на Тодорка Недева от РИМ – Велико Търново
