Честит рожден ден на двама Ви. Такъв SMS получил Анатоли Петров на един 25 декември. Той си остава една от най-паметните честитки, стигнали до спортния журналист, страстния почитател и изследовател на Владимир Висоцки, пътешественика и пресаташе на ФК „Етър“ за личния му празник.
Анатоли е от Провадия, а във Велико Търново идва през 1985 г. в следване на детската си мечта да бъде спортен журналист. В онези години обаче да влезеш тази специалност в университет имали само галениците на съдбата. Тъй като е реалист, Анатоли решава да следва „Българска филология“ и след това да се отдаде на издателска дейност и медии. Така и става – в продължение на 3 г. след завършването си работи като общ работник в печатницата на „Абагар“. Още тогава е поканен от Валентина Камбурова да се присъедини към екипа на вестник „Синьо време“, издаван от нея и от Васил Бенчев. После Анатоли печели конкурса за шеф на маркетинга и рекламата на университетското издателство на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Там работи в продължение на 7 г., където трупа опит и изключителен респект към личности като акад. Иван Радев и проф. Лъчезар Георгиев.
Успоредно с това Анатоли публикува и в различни спортни издания. През 1992 г., когато „Етър“ тъкмо е станал шампион, наставникът му Георги Василев е изгонен. Това кара Анатоли да пусне до месечника „Меридиан Спринт“ гневен материал по темата. Не след дълго – през 1993 г., главният редактор Жаклин Михайлов го кани във вече ежедневника „Меридиан Мач“. Анатоли Петров е единственият от тогавашния екип, който работи за вестника и до днес.
Истинската школа обаче за него е работата му в радио „Велико Търново“. Там първо са Георги Александров и Петко Павлов, после Жоро заминава за Враца, а Петко кани Анатоли и Димитър Николов.
Активен е и Георги Гърев. Момчетата правят предаванията „Мачбол“, „Спорт на 102.4“, „Планета Спорт“.
Всеки ден бяхме в ефир, в събота и неделя правехме маратони. Имахме преки предавания от мачовете, ползвахме телетекст. Стигахме до 200 хил. слушатели. Бяхме без аналог в България. Щастлив съм, че с колегите сме приятели и до днес, споделя Анатоли Петров.
В радио „Велико Търново“ той усеща за пръв път живия контакт с хората. Работи в радиото от 1994 до 1998 г. После започва да води спортно предаване в „Дарик радио“, сътрудничи и на националното „Дарик“, и на радио „Гонг“. Паралелно с това работи за Канал 3 и Сашо Диков. По онова време Диков е сред малцината, които дават възможност да бъдат чути различни гледни точки. Научих много от този период, връща лентата Анатоли.
През 1998 г. капацитетът и уменията му са оценени за пореден път и е поканен да се присъедини към търновския ежедневник „Янтра ДНЕС“. Тук той отново показва последователността си – Петров работи във вестника и до днес. През 2007 г. заедно с Димитър Николов издават месечника „Хеттрик“. След няколко години „Хеттрик“ прераства в www.sport-vt.com – един от най-разпознаваемите регионални спортни сайтове.
Професията среща Анатоли с култови имена не само от света на спорта. Не крие, че е горд с четирите интервюта, които е правил с Христо Стоичков.
По принцип Камата рядко допуска журналисти до себе си, въпреки това Анатоли успява. Сред най-ценните си интервюта Петров нарежда и това с вокала на „Любе“ Николай Расторгуев, с когото разговарят за отношенията между България и Русия, с Йосиф Кобзон, който дори закъснява с концерта си във Велико Търново заради срещата с Анатоли и негови колеги, с Горан Брегович, Ищар, „Юрая Хийп“...
Професията го изпраща и на Европейско и Световно първенства по футбол. През 2004 г. в Португалия Анатоли усеща истинската емоция на едно спортно състезание. Тогава Гърция печели Европейското, а журналистът е изумен от топлотата, с която местните подкрепят шампиона.
Неописуема емоция Анатоли изживява и миналата година, когато успява да иде на Световното в Русия. Той самият вика за домакините и винаги ще помни еуфорията на Червения площад, когато те попарват амбициите на Испания, отстранявайки я от по-нататъшно участие в първенството. Анатоли е бил и на почти всички най-големи стадиони – „Уембли“, „Ноу Камп“, „Сан Сиро“, „Лужники“, „Алианс Арена“... Гледал е мачове на отбори като „Арсенал“ и „Тотнъм“...
През всичките тези години Анатоли не спира да съпреживява „виолетовата“ идея.
Не вярва, че само един търновец може да обича „Етър“. Ето, аз съм доказателството, смее се журналистът. През 2002 г., когато е основан „Етър 1924“, Анатоли е поканен за негов PR. Тръгва си от тази позиция през декември 2012 г. заедно с Цанко Цветанов, когато настъпва периодът на турските собственици. С възраждането на „Етър“, през 2013 г. Сашо Нанков кани Анатоли да стане пресаташе на клуба. Петров е такъв и сега.
Работата не може да ми стане рутина. И до ден-днешен всеки мач на „Етър“ гледам на тръни. Когато отборът не играе добре не му спестявам критиките. Смятам, че това е нормално. Огромно удоволствие е да се работи с Красимир Балъков. Не са празни приказките му, че дойде от Германия да промени мисленето ни. При него се работи на двойни и тройни обороти, направи невероятен екип, казва Анатоли.
От 2009 г. той се грижи и за новините в официалния сайт на Велико Търново www.veliko-tarnovo.net. Покрай сайта интересите му излизат извън спорта и придобива поглед върху всичко, което се случва в региона. Сам признава, че, след спорта, се чувства най-добре, когато пише за политика.
През 2012 г. Българската асоциация на регионалните медии му връчва приза „Журналист на годината“, който се дава за цялостно журналистическо творчество, висок професионализъм и обективно отразяване на регионалните проблеми.
Никога не съм се стремял към награди. Защото почнат ли да те хвалят много, значи нещо не е както трябва – станал си удобен, конюнктурен. Същото е и с ръководните постове – те са по-скоро административни, заемеш ли такъв пост губиш връзката с работата на терен, с истинската журналистика, е философията на Анатоли.
Но неговият живот не е само работа. Голяма страст му е Владимир Висоцки. Още като студент Анатоли Петров защитава дипломна работа за поезията му и става първия човек, подредил хронологично творчеството на барда и откроил три етапа в него – ранен, социален и философски. Научен ръководител на Анатоли е преподавателят по руска литература Георги Гърдев, а рецензент – настоящият ректор проф. Христо Бонджолов. Така Анатоли дава своя принос към науката висоцкознание, като не спира да го прави и до днес. Събира всякаква информация за Висоцки, издирва записи, снимки, издава книгата „Висоцки в България“...
През 1975 г. авангардният тогава „Театър на Таганка“ идва на турне в България, което минава и през Велико Търново. Анатоли събира спомените на хора като Петър Борсуков, актьора Иван Митев, журналиста Христо Медникаров от Елена, който на практика се оказва първият в света, направил интервю с Висоцки. Събраната информация влиза в книгата „Висоцки в България“, чието издаване е истинска изненада за самия Анатоли - журналистът изпраща текста си на приятел в Москва, а той му връща готова книга.
Интереса ми към Висоцки запали брат ми, казва Анатоли. Споделя още, че обича да свири на китара, но никога не би си позволил да посегне на песните на руския бард.
На Нина Максимовна – майката на Владимир Висоцки, Анатоли гостува през 1987 г.
Тя нарича журналиста свой втори син и му подарява струна от китарата на поета. До днес тази струна е най-ценната вещ, която Анатоли има.
Но Русия е само една от точките по света, на които е бил Анатоли. Заедно със семейството си е обиколил цяла Европа, наскоро стигнаха до САЩ. Не повтарят дестинация.
Всичко, което изкарвам, влагам в пътувания в чужбина. Не ме интересува, че карам 20-годишна кола и че телефонът ми не е последен модел. Най-паметното ни пътуване беше до САЩ. Там за пръв път видях какво означава толерантност. Мисленето, мащабите там са други. Никога няма да забравя срещата ни с един просяк. Очевидно интелигентен човек, когото съдбата беше загърбила. Спи на улицата, пере се в локвите, но всеки ден ходи да чете в Градската библиотека. Говорихме си 2-3 часа, разказва Анатоли.
Статуята на свободата, „Бродуей“, „Уолстрийт“ е малка част от забележителностите, които Анатоли и семейството му виждат в САЩ. Пред „Карнеги Хол“ в Манхатън журналистът извисява глас и запява „Ню Йорк, Ню Йорк“ на Синатра... Успява да влезе дори в редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Стигат и до Харвардския университет, където на шега Анатоли влиза в ролята на преподавател.
От всяко от местата Анатоли си носи камъче, тъй като колекционирането им е другата му голяма тръпка. За обогатяването на сбирката му помагат и приятели. Сбирката му включва камъчета от най-южния град на планетата – Ушуая в архипелага Огнена земя, от Китайската стена, от Гринуич... Йордан Грозданов му носи от базовия лагер под Еверест, преподавателят Нели Гергенчева-Видиновска – от най-северния град – норвежкият Хамерфест, полярникът Христо Пимпирев – от Антарктида и още, и още... Но най-ценни за Анатоли са камъчетата, които сам си е донесъл. За него те имат двойна стойност, защото му напомнят за места, които лично е опознал.
Предпочитаме да ходим в по-малки населени места, там можеш да усетиш атмосферата на една страна. Лондон например не е Англия, хората в Кардиф в Уелс са съвсем различни, обяснява Петров.
Истинската му страст обаче са дъщеря му Анелия и съпругата му Мирослава. Задължително с тях той посреща рождения си ден. Празникът започва с прибирането на Анелия от Германия, където тя учи и работи. От 4 г. Анелия е в Мюнхен, като 2 г. от тях е била програмист в „Макс Планк Институт“. В момента младата дама е част от екипа на световния софтуерен гигант SAP.
През последните години семейство Петрови избирало по-нетипични дестинации да посрещне Коледа и рождения ден на Анатоли, но тази година ще си остане във Велико Търново.
За мен празникът е да съм със семейството и близките си. Най-често се събираме на някоя вила, става голяма веселба. Не страдам, че понякога рожденият ми ден се размива на фона на Коледа, напротив. Нещо повече - горд съм, че, освен на Рождество Христово, съм роден на една дата с Христо Ботев, казва още Анатоли Петров.
Биляна МИЛЧЕВА
