Изоставени деца или родени с увреждания, които после никой не иска – и това е част от нашата действителност, за която не обичаме да говорим. Не е леко, приютени в уюта на собственото си семейство да приемем, че някъде има деца, лишени от родителска обич и ласка. И чукаме на дърво, че такава съдба ни е подминала. Но когато малчуганите са нямали този късмет да имат собствено семейство, грижата за тях, под една или друга форма, поема държавата. Доскоро децата бяха настанявани предимно в Домове, а от десетина години и в България се появиха приемните семейства.
Великотърновска област е на второ място
в страната по брой на приемните семейства
139 са те в областта, а в 93 от тях има настанени деца – по едно, две или повече – общо 127 в края на декември 2017 г. В останалите 46 семейства в регистъра не се отглеждат деца, затова и подборът на нови приемни родители засега е спрян. Поели нелеката задача да заместят истинските мама и татко поне за известно време и да осигурят нормална семейна среда, приемните семейства първо преминават през ситото на различните социални служби. После – през четиримесечни обучения в „Приемна грижа”, в които се разкриват напълно както техните възможности, така и нагласите им.
По проект от 2016 г. „Приемна грижа” – Велико Търново стана областен център. Проектът изтича сега през януари, но най-вероятно ще бъде удължен до 2020 г., след което ще се търси вариант да бъде прехвърлен за управление на общините.
„Приемна грижа” няма как да приключи. Ще си върви като услуга, но под каква форма и кой ще я управлява е много рано да се каже. Началник на Областния екип „Приемна грижа” е Десислава Петкова, с 6-годишен стаж като социален работник в Кризисния център в с. Балван, където се е нагледала на всевъзможни детски трагедии. Завършила е „Социални дейности” във ВТУ. През 2012 г. след интервю започва в Общинския тогава център „Приемна грижа”, в който в началото работят само тя и колегата й. Сега нейната основна работа е да участва в избора на подходящото за детето приемно семейство, така и да координира работата на екипите в общините, в които работи „Приемна грижа” - Велико Търново, Горна Оряховица, Елена, Лясковец, Павликени, Полски Тръмбеш, Свищов и Стражица. Хората на щат са малко, трябва да са 9, а са 8, в скоро време ще останат 7. Най-зле стоят нещата в Павликени, където бройката е 1 и половина, а работят с 33 семейства, което е твърде много. Търновският екип е от 4 човека и работят в 5 общини - Велико Търново, Горна Оряховица, Лясковец, Елена и Стражица. Заплатите са между 600 и 700 лв., без никакви изгледи за увеличение.
За критериите при подбора на приемните семейства, за тяхната мотивация 36-годишната Десислава Петкова може да разказва дълго. „Всички неща са важни. Първо – да имат нагласата и желанието да полагат грижи за дете и да осъзнават факта, че това дете е временно при тях, без това да ги съсипе при раздяла. Да могат да работят с институции и екип, защото към тях са прикрепени хора от „Приемна грижа”, от отдел „Закрила на детето”, Регионална дирекция „Социално подпомагане”, които движат въпроса с националните и международни осиновявания, с Общината, която им е работодател. Трябва да могат да се разбират с всички без да изпадаме в конфликти и спорни ситуации, защото това се отразява на детето. Има изисквания и към жилището, което не е задължително да е луксозно, но да предлага добри условия, да е функционално и удобно, да става за гледане на дете”.
Обучението предполага много срещи и разговори, в които се разбира как приемното семейство смята да се грижи за детето. „В началото хората се изкарват повече какви искат да бъдат, отколкото какви са в действителност и това често е несъзнателно. Но за 4 месеца става ясно кой какъв е и в какво е най-добър. Едни – да гледат новородено, други – да поемат две-три деца. Приемните семейства могат да избират профил на децата според своите нагласи и умения. Опитваме се да не ги притискаме. Нямат право да отказват, защото детето не им е симпатично. Това се опитваме да го усетим още при кандидатстването и да не ги пускаме нататък, защото всеки малък проблем, който забележим, се развива във времето. В обучението се отработват различни ситуации, засягаме темите за деца преживели насилие. Едно от най-важните неща е темата връзка-раздяла, защото и децата, и приемните родители свикват едни с други”, споделя Десислава Петкова.
Всяка година се прави миниоценка на състоянието в момента и дали приемното семейство може да продължи да бъде такова. Защото и при тях се случват промени - местят се, губят близък.
Мотивът да приемат чуждо дете вкъщи
Според началничката на Областния център най-често приемните семейства са говорили с други такива и са видели, че не е страшно. Финансите също са стимул. Те получават възнаграждение 150 % от МРЗ, по граждански договор, който започва от деня, в който отдел „Закрила на детето” издаде заповед за настаняване и приключва, когато същият отдел издаде заповед за прекратяване. И отделно над 200 лв. за отглеждане на дете. Каквито и пари обаче да се дават на приемното семейство, ако хората нямат голямо сърце и съпричастност с чуждата болка, нищо не се получава.
Сега изоставените деца идват в приемните семейства най-често от родилното отделение, такива са повечето случаи в Горна Оряховица и Велико Търново, но са много и от биологичните семейства. В домовете останаха малко – в Дебелец те са предимно с тежки увреждания, а профилът на семействата не отговаря за такива случаи. Затова те още стоят в институцията. В Центровете за настаняване от семеен тип децата са от 5 до 18-годишни. Всяко дете, което навърши 10 години, има право на изслушване и на глас. И ако то не желае да бъде осиновено или да попадне в приемно семейство, няма сила, която да го накара да отиде там. Според опита и наблюденията на Десислава Петкова децата, които са израснали в Домове и после са отишли в ЦНСТ, нямат никакво желание това свободно време, тази „безконтролност” и лична свобода да я заменят, отивайки в някакво семейство, което ще има изисквания и претенции към тях, ще упражнява контрол. Те вече не са малките деца, които да жадуват за любов, а почти възрастни хора, които имат нужда от съвсем друг тип отношения и отказват да ходят в приемни семейства. Изгубили са тази потребност. Повечето се озлобяват, наежват се като таралежчета и правят всичко възможно това да не стане.
Всеки детски случай е драма
Двете истории, които разказа Десислава Петкова, са достойни за филмов сценарий. Братчета, на 11 и на 4 години живеят разделени в две приемни семейства в две различни общини. Големият в Стражица, малкият - в Павликени. Големият помни малкия, а 4-годишният малчуган не осъзнава, че има батко. По-голямото момче редовно поддържало връзка с баща си, който все му обещавал, че ще го вземе при него. Момчето е много привързано и към приемното семейство, което 3 години всеотдайно се грижи за него. Заради тази привързаност и надеждата, че баща му ще го прибере при себе си, то не желаело да бъде осиновено и отблъсквало до скоро всякакви подобни опити. И тъй като децата са в регистъра за осиновяване, социалните работници ги срещнали 3-4 пъти през миналата година, за да свикнат един с друг и да се заобичат. Идеята на всички била да ги съберат заедно, в едно семейство. Намерило се и такова, в Търново, което да осинови и двамата. Раздялата обаче с приемните семейства, които децата обикнали, се оказала твърде тежка и болезнена за тях. Сега и с двамата работят психолози, които да я направят по-поносима.
Другият случай, макар и с щастлив край, е много трогателен и докато Десислава Петкова се го припомняше, на няколко пъти спира от вълнение.
„Преди две години, за малко момиченце от Търново се стигна до международно осиновяване. Намериха се родители в Испания, детето ги хареса. Приемната майка също. Три-четири месеца до осиновяването тя подготви детенцето много добре за промяната, която му предстои. Все му повтаряше, че вече има мама и татко, показваше му снимки на къщата, на неговата стая, на другите членове от семейството. Говореше постоянно за тях, за това какво ще се случи, кога ще дойдат да го вземат, как ще пътува със самолет. И всичко това, за да свикне. Осиновителите отначало се срещнаха с детето тук, а после си заминаха и поддържаха редовно връзка с него по скайп.
И така, дойде денят, в който детето трябваше да замине с мама и татко. Аз непрекъснато се интересувах от случая. Бях много доволна от това как приемният родител си свърши работата. Детето им знаеше имената, познаваше ги по снимка. Отидохме в отдел „Закрила на детето” да предадем детето на родителите. Бяхме се скупчили много народ – двамата родители, преводачът от Агенцията, служебно лице от Международната агенция за осиновявания, хората от „Закрила на детето”, които работят по случая, аз, приемната майка. Разменят се едни документи, подписи. Всички са много притеснени – детето ли да гледат, документи ли да подписват, дрешки ли да му извадят… Уточняваха се последни подробности за неговите предпочитания и режими. Всичко върви прекрасно, приемната майка страшно много помогна. Детето, като виждаше, че тя се разбира с родителите, беше спокойно и радостно. Толкова малко детенце нямаше как да осъзнае, че вече няма да се види с приемната майка. Тя също не можеше да му обещае, че ще се срещат, защото родителите решават дали детето ще скъса връзка с миналото или не.
Когато настъпи моментът детето да напусне стаята и да тръгне с новите си родители, приемната майка просто се срина и очите й се насълзиха. Детето не я изпускаше от очи и като видя това, цялото се скова от притеснение. Вкопчи се в нея и не искаше да мръдне. Не беше готово за раздялата. Приемната майка просто не можеше да намери думи да го утеши, само повтаряше: „Няма нищо, няма нищо”, което съвсем не вършеше работа. Накарах всички да излязат и останах насаме с нея. Жената прекрасно разбираше цялата ситуация, но моментът беше толкова емоционален, че тя просто не можа да се сдържи. Помолих я да се стегне и да обясни на детето, че понякога човек плаче не от мъка, а от радост, че нещо хубаво се случва. Излязох и аз от стаята, оставихме насаме детенцето и приемната майка. Само тя можеше да му обясни какво се случва. Справи се, момиченцето много бързо се успокои и раздялата продължи вече доста по-гладко. Детенцето й обеща, че ще й праща снимки, дори си остави една от играчките, за да не й е мъчно за него. Накрая всичко свърши благополучно, но докато дойде финалът, всички бяхме настръхнали от вълнение, от емоции и притеснение. Дали е съдба не знам, но детето много си приличаше с осиновителите. А те пък му запазиха името”.
Ана РАЙКОВСКА
