Александър Николаев се запалва по философията още в ученическите си години. После се записва да изучава психология във Великотърновския университет и започва по-задълбочено да изследва въпросите за действителността, познанието и произхода на ценностите, които са обект на някои от главните дялове на философията – онтология, епистемология, аксиология.
Опитите му да стигне до дъното на тези въпроси и го отвеждат до християнската религия, разгледана като философия на света и историческа действителност. Отвъд масовите твърдения за християнството като просто едно нравоучение, той успява да намери в него всички отговори и ясно вижда, че то не просто събира, но и подрежда знанията за действителността, за света и човека.
Изисква се по-различен и задълбочен прочит на Христовата религия, категоричен е Александър. Например грехът не е такъв, защото църквата го определя, а защото ограбва живота цялостно като едно изкривяване в същността на човека, което е всъщност метафизичен въпрос, уточнява той. Започва да работи върху това да свърже природата, историята, човека и обществото с християнските понятия, подтикван от вяра, че за да бъдат те правилно разбрани от всички, трябва да бъдат погледнати като отнасящи се към всички мащаби и измерения на битието.
През 2019 г. започва да пише любителски есета и изследователски трудове, а през 2021 г. напечатва и първата си книга. Следват още седем, които посвещава именно на каузата да докаже, че християнството не е затворена система, а е пряко обвързано с историята на човечеството и човека изобщо. През годините организира беседи по темата както в родния си град Горна Оряховица, така и в София и Пловдив.
Тази седмица в Изложбени зали „Недялко Каранешев“ Александър представи и петата си книга – „Историята на Адам“, в която разглежда Библията като център на историята. С тази своя творба се стреми да изрази един християнски основан прочит на историческата действителност.
В други две от своите книги – „ За Съвремието“ и „Новото време“, развива темата за края на съвременната историческа епоха на хуманизма, която започва с Ренесанса. Това, което разглеждам като теория е, че историческият период, в който живеем днес, преминава пред очите ни и човечеството навлиза в нов, споделя авторът. Опира се на изчерпването на съвременните стълбове на хуманизма и се опитва да оформи лика на предстоящото ново време.
Александър посвещава много време да изучи обстойно историческите периоди и да открие знаковите паралели между тях. Римското време и Ренесанса са епохи на огромно териториално разрастване – казва той – докато смятам, че бъдещото ново време ще бъде силно обвързано със Средновековието, което се различава от другите две исторически епохи със задълбочаване на връзките между народите и стопанисване на техните общи земи, вместо с разрастването на териториите на властващата цивилизация. Основата на това ново време, което Александър кръщава Нововековие, ще бъде християнството като обединителна сила между хората по модела на Средновековието.
Преходът към това ново време обаче е дълъг и труден, изглеждащ понякога дори апокалиптичен. Под негово влияние всичко до момента от бита и ежедневието на хората е поставено под въпрос, което ги кара да се чувстват изгубени и без обща посока, в която да се движат. Едни избират да променят политиката като метод за спасение, други се обръщат към машинизацията като бъдеще на света, трети се отдават на крайните свободи, клонящи към пороци. Липсва връзка и ясна цел между хората, както на обществено, така и на глобално ниво.
Вярвам, че всичко това се дължи на прехода към новата историческа епоха, която ще ни обедини, като приведе цялото човечество към една обща вяра – християнството, но преосмислено по начин, който не потъпква националните богатства на никой народ, а лежи върху вярването, че Христос притежава истинността, способна да побере всички различни светски и духовни вери под Себе Си, като отсее всяка според Себе Си, казва Александър. Християнството крие огромни дълбини и интеграцията на всички религии към него е възможна. Това се е случвало и през Средновековието при покръстването на езичниците, чиито ритуали, обреди, митове и легенди не биват заличени, а интегрирани. Пример за това е нестинарството, което е точно един такъв християнизиран езически ритуал.
За липсата на вяра в Бога у хората днес Александър не е категоричен, но за сметка на това заявява твърдо, че вярата за човека като създаден по Божий образ я няма. Според него моралният упадък в обществото се дължи на това, че някак всички се вглеждаме в пороците си, а не обръщаме внимание на доброто в себе си, сякаш сме забравили какво изобщо е то. Това е причината, поради която в съвремието ни няма велики хора – казва Александър – но не е заради липсата на величие у хората, а заради липса на вяра в човека. Характеристиката на Божия Син далеч не се изчерпва с благия му нрав и човеколюбието – Той е завоевател, съдник, подчиняващ хора, бесове и природа на волята си, тоест може да бъде модел както за великите владетели, войни, свещеници, пророци, мъдреци и изобретатели, така и за обикновените човеци – майки, бащи, работници, деца, пояснява той.
В едно Александър е сигурен – историята се движи с личностното развитие в отношение на Христос, което означава, че човекът днес е с много по развито чувство за ценност и добродетел от всички свои предци. Например убийството днес е нещо немислимо, както и рядко се намират хора, които да подкрепят войните. Младият писател вярва, че е време за промяна и онези, които ще се борят за Христово бъдеще, следва да го правят според завещаното ни от Него – личностното изменение. И днес, когато хората се чувстват изгубени, няма да намерят по-силна основа за преоткриване на живота си от християнството, твърди той.
Мария ЛАЛОВА
