Краят на дванадесети клас е дългоочакван и желан момент от почти всеки ученик, защото води със себе си и края на ранното ставане за училище, безкрайните уроци, контролни и изпитвания. Когато дойде началото на последната гимназиална година, бъдещите абитуриенти започват да въздишат и мечтаят с надежда и облекчение за живота след нея. Седмици обаче преди така дългоочаквания край нещата се променят и този бленуван нов, непознат живот започва да изглежда сякаш плашещо близо. Тогава идва ред на носталгията по отминалите и сякаш неизживени ученически години. Дванадесетокласниците започват тъжно да прехвърлят лентата от спомени в главите и осъзнават, че всъщност никак не бързат да порастват.
За задружността и тъгата по раздялата на един клас разговаряме с Преслава Георгиева от СУ „Вичо Грънчаров“, която също е абитуриентка тази година и признава, че преди да дойде официално краят на учебната година, отказва да повярва, че трябва да напусне своето любимо училище.
С моите съученици сме част от малкото класове, които през годините успяват да се сплотят и да работят всички заедно като машина. Навсякъде цари раздор, завист и конкуренция – неща, които между нас никога не са се появявали, разказва Преслава. Пет години подред учениците от паралелка „Софтуерни и хардуерни науки“ са един до друг и в добро, и в лошо. Преминават заедно онлайн обучението, ковид пандемията, страха от неизвестното, както и трагичната загуба на съученичка. Изпитания като тези също допринася за сближаването им и нуждата на един от друг като приятели и съученици. Както сме учили заедно и сме си помагали при подготовка за изпитване, така и сме приписвали заедно – допълва с усмивка дванадесетокласничката.
.jpg)
За изграждането им като боен екип има принос и любимата им класна ръководителка Еленка Йотова. Тя винаги се е старала да ги обединява и да бъде една от тях, за да помага при решаване на проблемите им, независимо дали са свързани с живота в училище, или извън него. Колкото и да я ядосваме с глупостите си, тя така и не спря да ни обича и да вярва в нашия потенциал на добри и можещи млади хора, споделя Преслава.
Една от общите инициативите, които класът единодушно се заема да изпълни, е отправянето на покана за абитуриентския бал към Еленка Йотова. Обединяват общи усилия и идеи в сътворяването на нещо ново и оригинално, с което да остават диря в сърцето на любимата си класна. Първоначално я залъгват чрез обикновен плакат с покана в двора на училището. Истинската си изненада учителката получава вечерта, когато към уговорената обикновена среща на класа в заведение, по покана на дванадесетокласниците към събирането се присъединява обичан от нея музикант, който й посвещава изпълнението си. Беше много щастлива – разказва Преслава – а ние бяхме истински удовлетворени от това, че й подарихме още един хубав повод, с който да ни запомни завинаги.
Повечето от нас до последно не мислехме за бални тоалети и тържества – казва абитуриентката – май на никой не му се завършваше. В деня преди официалното „довиждане“, при сбогуването с любимите учители, между чиновете и вече празните училищни раници пропълзява чувството на тъгата и усещането за безвремие. Както всички останали, така и дванадесетокласниците на СУ „Вичо Грънчаров“ са чакали с трепет да завършват училище. Когато в крайна сметка моментът най-после настъпва, те осъзнават, че никак не искат приказката им да свършва точно сега и че имат още много какво да научат един от друг, а раздялата им се струва нереална.
Поплакахме си, прегръщахме се – споделя Преслава – мисля, че всички осъзнахме колко всъщност ще си липсваме като колектив и как ще се търсим навсякъде, където отидем, колкото и далеч да бъдем. Краят на дванадесети клас е началото на нов етап от живота на всеки млад човек, готов да покорява светове, но със себе си носи и бремето на раздялата с много скъпи хора – учители, съученици, приятели, чиято стойност бива винаги реално оценена в самия край на приключението.
С въздишка и насълзени очи се разделят дванадесетокласниците на СУ „Вичо Грънчаров“ и си пожелават някой ден съдбата отново да ги събере или поне да засече пътищата им по пътя към върха.
Мария ЛАЛОВА
