Армения: Там където спря ковчегът на Ной и всички живи твари отново заселиха земята

Разказът за библейския потоп завършва с това как корабът (наричан ковчег в Библията) на Ной заседнал в оголени планински върхове и по земята се разселили наново всички твари, спасили се от божествения гняв. Смята се, че въпросният връх е днешният Арарат – 5165-метров заснежен корпус на затихнал вулкан.

Сигурно всички са чували за футболния отбор „Арарат“ от Ереван, за арменския коняк „Арарат“ и в крайна сметка повечето хора свързват библейския връх с Армения. Има един виц, в който се разказва как Ной слязъл от кивота и насреща му двама. Те се сръгали и единият попитал, сочейки Ной: „Къв е тоя?“. Другият се почесал и казал: „Де да знам, поредният поп“. Вицът е арменски, разбира се, и трябва да внуши, че арменците са тук отпреди потопа. Разказа ни го Карен – нашият водач в еднодневна екскурзия около Ереван. И докато го разказваше бяхме най-близо до Арарат, доколкото това е възможно на територията на Армения – на 100 метра от границата с Турция в манастира Хор Вирап. Иначе от терасата на 13-я етаж, на който беше апартаментът ни, Арарат също би се виждал прекрасно. Само че улучихме дъждовно и облачно време, та го видях в пълната му прелест едва последната сутрин преди тръгване.

Доста странно е, когато целият туристически бизнес и голяма част от националното самочувствие е изградено около един връх, който е на чужда територия. Връх Арарат е символ на Армения, но всъщност е в днешна Турция. Докато бяхме в Хор Вирап, повечето туристи отделиха най-много време да гледат и снимат границата с Турция. Тя минава само на стотина метра от това свято място за арменците. А далеч зад телената мрежа, но от турска страна, е Арарат.

Въпреки това в Армения всичко се казва Арарат. Спасителят на човечеството Ной също не е забравен. Според библейската легенда, слизайки от кораба, той засадил лоза. От лозата е ясно какво излиза. Затова днес този праотец се почита, като на негово име е кръстен най-големият завод за алкохол в Армения, който прави и прочутия коняк „Арарат“. Фабриката е на входа на Ереван, влизайки от летище Звартноц, и прилича на Бастилията от старите рисунки. Не знам дали конякът е толкова добър, но арменската бира определено си я бива. Марката „Арарат“ особено ми хареса.

Когато споделях, че тръгвам за Ереван, мнозина ме гледаха с учудване. Защо там и защо точно сега?! Това беше малко след новините за големи протести заради мирното споразумение с Азербайджан. Не е ли много рискова тази дестинация?, притесняваха се приятели. Браво, екзотично място, казваха други.

Моята банка, уви, също сметна, че Армения е екзотично място. Още първата вечер в Ереван се оказах с блокирана кредитна карта. След една неспокойна нощ и няколко тревожни разговора с банката на сутринта, разбрах, че за тях транзакциите ми в Ереван са съмнителни. Успях някак да уверя хората в банката, че не са ми откраднали нищо, сама съм избрала да харча парите си на това място и те бяха така добри да ми отблокират картата. Не че не се бях подготвила за плащане в кеш, но Армения има едно голямо предимство и това е добре развитата система за електронни плащания. Защо да не се възползва от нея човек?! Хората плащат с телефоните си за едно кафе в парка. Да не говорим, че машини за разплащане на всякакви сметки има през десет метра и определено се ползват. На моята банка обаче дестинацията й се видялала екзотична…

А всъщност нищо екзотично няма в едно пътуване до Армения. Напротив, имаме повече общи неща, отколкото различия. Като се изключат наровете, които са в изобилие и са символ на страната подобно на Арарат, другите неща на трапезата ни са едни и същи. Има разлика в подправките, но не толкова, че да направи храната коренно различна. А всъщност това е отличителен белег за екзотика – когато ядеш и не разбираш какво точно ядеш. В Армения няма такова нещо, като се изключи една лилава трева (или билка по речника на кулинарите), която мирише на сироп за кашлица, валериана, абе въобще на някакво лекарство. Все се канех да питам бабите, които я продават по автобусните спирки, какво е това, но така и не остана време.

Кулинарният символ на Армения е лавашът – хляб с вид на печени кори за баница. Общо взето прави се като кори. Само брашно и вода се объркват и се върти и суче едно тесто, което после се пече в арменски тандур. Направен по този начин лавашът наистина си го бива. Заводските варианти понякога наистина са като кори и се трошат. Но като оставим лаваша настрани, арменците страшно ги бива в правенето на тестени изделия. И въобще това не е страна за хора на диета. Принципно имат много месо в менюто си, а като добавим разкошните хлябове и сладкиши, става истинско предизвикателство за ограничаващите храната.

Странното е, че въпреки това меню, не видях затлъстели арменци. И да не си помислите, че в Ереван се разхождат само копия на Армен Назарян или Шер. Мъжете преобладаващо са от кавказкия тип, но пък жените са доста разнообразни. Може би при тях повече си личи руската кръв, вляла се през годините.

Като стана дума за руската кръв… Арменците казват, че защото живеят на разлом и земетресения често им събарят къщите, затова нямат запазени стари сгради и паметници. Ако питат мен, най-големия им погром са донесли не земетресенията, а Съветската империя, но те, също като нас, страдат от Стокхолмски синдром и си харесват похитителите. В Дилиджан – едно малко градче, което посетихме сами, имаше възстановени стари арменски къщи, имаше и изоставени и полусъборени, от които може да се види колко по-добре щяха да изглеждат селищата без съветската архитектура. Но това си го знаем и от горнооряховския опит в градостроителството.

Така че откъм сгради и паметници Армения може да впечатли само големите любители на религиозния туризъм. Манастир – църква - манастир ще редувате, ако следвате туристическите програми. И повечето са свързани с Григорий Просветител, който е християнизирал арменците преди 17 века. Армения е първата страна, в която християнството става държавна религия и това е голяма гордост за днешните арменци. Но пък един от най-посещаваните обекти е античен храм в Гарни. Предполага се, че е бил посветен на бога на слънцето Митра и е възстановен кубче по кубче като Лего строител в ново време, след като е бил разрушен от земетресение. Залепена до него е имало още по-внушителна християнска църква, която трябвало да подтисне с величието си езическия храм. И двете сгради рухнали от земетръса. Но църквата на толкова малки парчета, че не могли да я съберат после. Докато храмът на Митра привлича туристи и днес.

Не че съм голям почитател на поклоническия туризъм, но два храма истински ме впечатлиха. Първо комплексът Гегард, където църквата не е издигната, а е изсечена в скалите. Там водачът ни Карен демонстрира акустиката не само като ни обясняваше какви отвори се правят за подобряването й, а като изпя един псалом, който прозвуча наистина „де профундис“. Беше настръхващо. А и арменската сакрална музика е много красива. Забелязах го още в Хор Вирап, където озвучаваха комплекса с песнопения, които отвеждат във висините.

Църкви по път и над път в Армения и общо взето всички си приличат, но Ечмиадзинската катедрала истински ме изненада в последното ни пътуване из околностите на Ереван. Това, разбира се, не е случайно. Комплексът е духовното сърце на Армения и е седалище на водача на арменската апостолическа църква, който носи титлата католикос. Катедралата в момента е в ремонт и не може да се види отвътре. Но отвън е много впечатляваща с изящните си орнаменти.

В Ечмиадзин се съхраняват най-тачените реликви – копието на Лонгин, парче от светия кивот и капачката на свети Йоан Кръстител. Искахме да ги видим, но в музея има ограничения за посетители, а в него ден се бяха записали няколко големи китайски групи. Помърморих си малко срещу китайците. Все пак за тях това не са никакви светини. Не че тръпна да видя копието, оцапано с кръвта на Исус, но много съжалявам, че пропуснах капачката на Йоан Кръстител. Само като прочетох за тази реликва и избухнах в смях, сещайки се за „Името на розата“ и как брат Уилям поучаваше младия Адсон в здравомислие, разказвайки му за манастирите, които предлагат всякакви мощи – например череп на 12-годишния Йоан Кръстител. От коя ли година на свети Йоан ще е тази капачка ме глождеше през цялото време, докато китайците не ми поляха със студена вода ентусиазма. Можех и за копието на Лонгин да разкажа на арменците, че според покойния колега от Долна Оряховица Борис Цветанов то се намира в България… Но да оставим хората да се радват на чудесата си.

Да пътуваш из Армения е лесно и евтино. Иначе цените са по-високи от българските, но цигарите, автобусните билети и водата са много по-евтини. На цената на едно кафе можеш да пропътуваш над 100 километра с микробус. Е вярно, че този, с който ходихме до Дилиджан, беше като дилижанс от Дивия запад с малко и уморени коне, но все пак ни закара без произшествия. И то за 1000 драма, а преди това пихме кафе за 1100 драма. В скоби да уточня, че пиехме само „армянское кофе” – то е като турското, но е арменско.

Дилиджан е романтично градче на 120 километра от Ереван, като по пътя се минава покрай арменското море – езерото Севан. Самият Дилиджан е планински курорт с минерална вода и много чист въздух. Това пък ми напомни за Ханс Касторп и „Вълшебната планина“. На такива истории поне миришеше въздухът, който използват за лечение, както в романа на Томас Ман.

Докато пътувахме към Дилиджан, видяхме табела, която указваше, че влизаме в Тавушка област. Брех, отиваме в гнездото на протестите. Нали за тавушки села са драмите, които се разиграват по телевизията. Само че нищо не подсказваше градчето да се вълнува за това, че тавушки села ще минават към Азербайджан.

Преди да тръгна за Ереван бях гледала страшни кадри как се влачат протестиращи към полицейските камионетки и работата сякаш отиваше на война. Честно казано любопитно ми беше какво е това истински протест, но … пълно разочарование.

Апартаментът ни беше на 50 метра от Площада на републиката и два пъти на ден имах възможност да проверя как върви протестният живот. Веднъж улучих – имаше някакво масово събитие. Един човек разпалено говореше, около него 50-тина камери и микрофони, след тях обръч от стотина-двеста симпатизанти и плътен кордон от пъти вповече полицаи. Включително тежко въоръжени. Въобще полицейското присъствие е прекалено в Ереван. Поне 4-5 вида сили за сигурност с различни униформи се разхождат или просто кибичат по парковете. Полицейски коли сноват и току нещо напътстват по високоговорител. Това е леко тягостно за мен, за други е символ на сигурност. Мисълта ми беше, че нямаше никаква опасност и не мисля, че ереванци се чувстваха настроени за бунт.

В Ереван кипи живот. Строителни кранове се издигат навсякъде. Сутрин стават късно – преди 9 часа едно кафе няма къде да изпиеш, масово кафенета и магазини отварят след 10, но пък нощният живот е до сутринта. Трафикът е ужасен, може би надминава софийския. Падат си по лъскавите возила, май лексусът е любимата кола на ереванци. Нова Лада видях само една, но пък в селата наоколо старите „жигулки“ продължават да са основно превозно средство. И общо взето лъскавият център е в сериозен контраст с покрайнините и селата наоколо. Но пък селата очевидно са живи и земеделието е в отлична форма. Българите се гордеят с доматите си, но толкова вкусни домати като тези през май в Ереван аз съм яла само през август от градината на баща ми.

И за финал оставям единственото нещо, което ми беше екзотично в Армения. Азбуката. Виждала съм арменски надписи и са ми изглеждали като гъсеници, паднали на нагрята плоча. Все едно арабски или китайски йероглифи. Но докато чакахме по разни светофари, имах време да зяпам надписи и там където се дублираха на арменски и на латиница, взех да схващам някои букви. Адски бях горда, когато установих, че мога да разчета прости надписи като Ереван или Арарат например. То защото са и най-много, та по-често ги упражнявах. Повече от 5-6 букви не научих, но поне името си вече мога да напиша. И си купих тениска с буквите, ще продължа да ги уча.

Елена ВЕЛКОВА