Умалено копие на Хеопсовата пирамида се издига на най-високото място над крепостта Ряховец, откъдето се разкрива 360-градусова гледка над цяла Горнооряховска община. Ряховската пирамида е направена от летви и мрежа, но пък пропорциите са почти същите като на Голямата пирамида в Гиза. И най-важното е, че по същия начин концентрира космическа енергия. Кратък престой в нея зарежда човек, твърди създателят й Иван Енев. Тези, които вече са пробвали да постоят в пирамидата, също признават, че има нещо особено в нея.
Иван Енев си има домашна пирамида от доста години, така че е живо доказателство за енергийната й сила. Той направи 86 години на 21 септември, когато започна и работа по последната си пирамида. Вярно, че имаше и помощници, но поне 15 пъти се е катерил с материали на гръб по стръмната пътека към платото над средновековната крепост.
От няколко години Иван е част от екипа, който проучва крепостта, и за младите си колеги той е като талисман, а неговата жизненост предизвиква благородна завист.
Усмивка и добро настроение. Гледайте да откривате веселото в живота, така по-лесно се живее, съветва Иван Енев, палейки цигара. Определено не е последовател на здравословния живот по начина, по който го разбират модерните хора. Прави много вино и си го пие, пуши доволно, храни се с това, което му е вкусно.
Моята рецепта за добър живот е всеки да си върши работата и да не се меси на другите. Ама своята работа да я върши добре, възможно най-добре, казва Иван. Дългият му и активен живот е доказателство, че рецептата му работи.
Роден е през 1937 г. в бедно семейство в Стражица, тогава още село. Къщата им била на Гарата и всеки ден трябвало да ходи по 2 километра до училището – и зиме, и лете. Не бил особено силен ученик, но пък бил добър спортист и се увличал по музика и театър. Мечтаел да стане техник, но тогава техникумите били малко, семейството му било бедно и в крайна сметка завършил гимназията в родното си село.
Казармата го довела в Горна Оряховица. Служил в противовъздушния полк, чийто щаб бил срещу Бонбонена фабрика. Там успял да покаже техническите си способности и още като новобранец бил сложен на обслужва телефонната централа на щаба. След една година станал и куриер на полка.
След казармата започнал работа в „Ел. монтажи“ във Велико Търново и първата му мисия била да докара ток до къщите на хората в Илаков рът в Еленския балкан. Никога няма да забравя какъв празник беше като светна в първата къща и като пуснаха първото електрическо радио. Хората ни носеха на ръце цяла зима, докато една по една къщите им светваха, спомня си Иван. Благодарността им била такава, че като се прибрал пролетта вкъщи, майка му не го познала – такива бузи бил направил от гощавките на балканджиите.
Следващата му работа била като електротехник във фабриката за пръскачки на братя Раеви в Горна Оряховица, станала основа за добре познатата в близкото минало „Металургия”.
После отишъл в Горнооряховското депо и го изпратили да се учи за машинист на първите дизелови локомотиви. Няколко години карал международния влак София – Москва в българската му отсечка.
В един момент обаче решил, че му е време за семейство. Запознал се с бъдещата си жена, докато тя била още ученичка. Зорка е от първия випуск на Електротехникума и 2-3 години я чакал да завърши, докато се оженят. След като се върнал в Горна Оряховица, започнал работа в ТЕЦ-а на „Захарни заводи”. По онова време комбинатът беше държава в държавата, над 3000 души работеха, имаше какво ли не, разказва Иван.
Станало така, че всички тези над 3000 души го опознали в един ден. Вика ме една сутрин началникът и ми казва, че крушките на комина на ТЕЦ-а не светят и трябва да се сменят. „Ти и адашът ти трябва да се качите и да ги смените”, каза и аз рекох „Добре”. Обясни ми, че имало писмо от Летището, пилотите се страхували от тъмния комин, можело да се ударят при кацане. Коминът е 75 метра и дори в спокойно време на върха има 60 см отклонение, да не говорим за вибрациите от вентилаторите вътре. Изхвърлените сажди пък бяха направили стръмна пързалка на площадката, на която трябваше да работим. Но в крайна сметка успяхме и сменихме крушките. Като слязохме долу, гледам – пожарна, линейка и стотина души сеирджии. Е тогава ме поби страх, разказва го със смях последният жив горнооряховчанин, който се е качвал на комина на ТЕЦ-а. Та тогава всички в комбината го научили и той станал звезда. Малко по-късно станал и баща. Появата на сина му и качването на комина са две паметни събития от този период, които няма как да забрави.
Сменил няколко длъжности в рамките на огромния комбинат, като последно бил в „Охрана на труда”. Междувременно завършил задочно Електротехникума. Зорка ми помагаше, докато учех за изпити, но накрая изкарах диплома малко по-висока от нейната, задява се Иван със съпругата си.
Следващата спирка в разнообразната му трудова биография е в ЖП войски. Поделението им било срещу „Захарни заводи”, така че не сменил много графика си. Пратили го обаче няколко месеца командировка по строежа на жп линията Лясковец – Златарица. Неговите войници правили пероните на гара Елена.
Когато синът му Тодор заминал да учи в Художественото училище в Трявна, решил, че трябва да намери по-платена работа и станал кранист на товарна гара. Там му дали „Орден на труда”.
По-късно се мести в „Газстроймонтаж” и три години живял в хотел „Рига” в Русе, докато газифицират града.
Дошли промените. Един ден, докато бил пак някъде командировка, му се обадила секретарката да му каже, че мислят да го съкращават. Той обаче се възползвал от възможността и се пенсионирал на 55 години. Това било през 1992 г.
Но не е спирал да работи от тогава до днес. Само няколко дни след пенсионирането му го повикали обратно на същата работа в Русе. После 10 години бил охрана в Ел. секция в Калтинец. Там, освен другото, създал и овощна градина и облагородявал дръвчета.
Човек докато е жив трябва да работи, да дерзае, казва Иван Енев. Преди няколко години го запознали с екипа на разкопките и той пожелал да се включи. От тогава всяка година е с археолозите. На заключителния банкет миналата година им разказал за пирамидата си и обещал да я направи на платото над крепостта. И тази година за десетина дни с помощта на още двама-трима от работниците изпълнил обещанието си.
Следвам девиза на Кутузов „Трябват ми само две неща – търпение и време, и ще постигна всичко”, смее се Иван. По пирамидите се запалил преди доста години, след като прочел във вестник статия на бившия дипломат Богомил Герасимов. В нея ставало дума и за енергийната сила на пирамидите. Тогава решил да пробва и да направи пирамида на вилата си над Ловната хижа, която, между другото, също е направил съвсем сам. Поблъскал се доста, докато измайстори първата пирамида, но все пак се получило. После направил още шест на други хора. Осмата е на крепостта, а следващата е обещал на проф. Хитко Вачев.
В „Захарни заводи” бях в една група за рационализации. Трябваше да измисляме неща, които да облекчават производството. А и винаги съм бил от нестандартно мислещите. Където и да съм бил, съм внасял нещо ново, за да върви работата по-добре. Това ми е носило и уважение, е и завист, но по-важното е, че съм чувствал удовлетворение, казва Иван Енев.
Винаги съм се стремял да се съизмервам с кадърните, да се движа според техните постижения. Какво съм постигнал – да кажат другите. За мен важното е близките ми хора да са живи и здрави и да са добре. Синът ми завърши Изобразително изкуство във ВТУ, сега е художник и учител. Внукът, който носи моите имена, и който съм отгледал, докато тръгне на училище, вече е фармацевт. И на тях съм се опитал да предам моята философия. Нещата трябва да се правят не както ти е удобно, а както трябва. И още една мисъл, тя е на Сократ, следвам винаги „Аз знам, че все още нищо не знам” и съм готов винаги да уча, обяснява още майсторът на пирамиди.
Освен всичко друго, той има сериозен уклон и към изкуството. В казармата служил заедно с поета Матей Шопкин и се сприятелили покрай стиховете. Матей пишеше повече за партията, аз предпочитах за обикновени неща, намигва Иван. Писането обаче си му остава и досега. Макар вече да го прави по празнични поводи. Като например за закриването на разкопките вече трета година създава поеми.
Другата му страст пък е музиката и песента. Още в прогимназията започнал да пее в ученически хор. Години по-късно станал част от хор „Славянско единство” и 15 години пял в него. Малко след него в хора запяла и съпругата му и досега. Той сега е част от Мъжката вокална група „Георги Измирлиев” и е много горд от наградите, които печелят по различни фестивали за стара градска песен.
Човек трябва първо да мисли за другите, а егоизмът да го скрие дълбоко в себе си. Трябва човешкото в себе си да извади и да го изявява. Иначе не е истински живот, каквито и богатства да натрупаш, обобщава философията си майсторът на пирамиди, подхващайки своята 87-ма годишнина.
Елена ВЕЛКОВА
--135.jpg)
