Йоана Стоянова е родом от Горна Оряховица. Завършила е СУ „Вичо Грънчаров”, а след това учи „Културология” и „Културна антропология” в Софийския университет. Работи за неправителствената организация „Фабрика за идеи”, която създава солидарна мрежа между градове и села в България. Една от инициативите на организацията е „Резиденция Баба”, която допринася за запазването и преосмислянето на културното наследство на българските села, а по възможност и самите тях чрез свързване на поколенията. През декември 2022 г. излезе първата й стихосбирка „Флуидни ядра“, издадена от издателство „Арс“ с редактор Валентин Дишев. Корицата и оформлението са на Елица Павлова. През април 2023 г. книгата взе съпътстващата награда в националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“.
-Това вероятно е най-авторитетният конкурс за начинаещи автори в България. Дава ли ти самочувствие наградата?
-За мен подобно признание означава основно едно – да положа усилия да отделя още повече време за четене и задълбочаване. И да помълча известно време.
-Избра за представянето на книгата си едно ново място за културно споделяне и интересен подход, пускайки записи на стиховете, четени от различни хора, някои от които не познават поезията ти. Има ли някакъв скрит смисъл в четенето на глас?
-Четената на глас поезия има особено обаяние и гласът доструктурира нюансите й. В това, разбира се, има и много пробойни на смисъла. Аз изпитвам особено любопитство към четенето на глас за първи път на дадено стихотворение – вярвам, че там вирее рядка истинност. Затова поканих и за представянето на книгата на 24 април в РЦСИ „Топлоцентрала“ познати и непознати хора да се запишат, докато четат стихотворение по избор от книгата. Записите бяха внедрени в музикалните пейзажи, комбинирани с четене на стихотворения и на момента на живо. Може да бъдат чути и тук.
https://soundcloud.com/lilalililali/sets/fluidni-yadra-na-glas
Интегрирането на тези чужди четения резонира и с ритъма и стремителността на книгата – да бъдат съшити разноликите парчета „Аз” в обща хармония.
Музикалните пейзажи бяха направени по подбрани от мен стихотворения от Петър Тодоров, а импровизацията с китара беше от Румен Павлов. Аз и Елица Павлова четохме на живо останалата част от подбраните стихотворения.
-„Флуидни ядра” има четири части, които очевидно са свързани в един разказ. Какво разказват стиховете ти?
-Да, въпреки привидната си разлятост, книгата има здрави тематични оси.
Ако трябва да обобщя, тя разказва един възможен път за намиране на цялостност – спираловидно свързване със себе си, съшивайки ядрата идентичност, които носим.
В първата част („Излишество“) фокусът е върху взирането в себе си и влудяващото чувство за флуидност и променливост, липсата на стабилна основа в себе си и тялото, както и трудността в справянето с чувството за излишество. Втората част („Навън“) е преходна и отразява постепенното осъзнаване на първопричините за тази борба със себе си. Третата част („Домашният любимец на Нарцис“) е най-плътна и взривоопасна – там е опитът за свързване/сливане в партньорство. И когато липсва здрава основа и – катастрофирането на този опит другият да бъде твое „изнесено ядро“.
Четвъртата част („Навътре“) смятам е най-ясна и говореща за себе си и там вече тялото заема валидната си позиция в свързването на ядрата „Аз” в цялост, която е на твоя страна.
Част от невидимите теми, които са провокирали писането на някои от стихотворенията, са справянето с хранително разстройство и постепенното сдобряване с тялото; партньорските взаимоотношения, в които без здрава основа в себе си, се губим в другия; търсенето на пълна автентичност.
Книгата си ферментира дълго сред въпроса „Кому е нужно?“ – кому е нужна в момента подобна интроспективност, тревожна на моменти уязвимост, изобличаване на срама. За мен стремежът да съшием себе си в цялост е извечен, защото не е възможно автентично свързване с другия, с Бог и пълноценност на действията, ако не сме цялостни.
-Може ли да те върна в Горна Оряховица и да разкажеш как започна и всъщност само стихове ли пишеш?
-Стихотворения пиша от 11-12-годишна. Припламването (допускайки, че паметта ми не го е доромантизирала) се случи в часове по Биология, когато разглеждахме дреболиите на клетката. Пазя си някои от тогавашните фрагменти, написани на задните листове на тетрадката. По-късно открих единствения (ако не се лъжа) тогава форум за съвсем свободно публикуване на поезия и качих свои неща. Една непозната дама ми написа коментар, че стилът ми й напомня на Бодлер, за когото тогава не бях чувала. Отидох в единствената по-богата горнооряховска книжарница и намерих неговите „Цветя на злото“ и наистина открих радостни съвпадения (мрак, драперии, сладостно страдание и пр.). Тази среща също беше силен подтик да продължа да пиша.
Творчески пиша само стихотворения, да. В работната си роля пиша текстове също – за сайтовете ни, за социални мрежи, за комуникационни материали и кампании.
-Работиш за неправителствения сектор, би ли разказала повече за работата си?
-Професионално в момента (и последните 7 години) бих се нарекла НПО-работничка. Това е една професионална амалгама, в която официалната ми роля е Мениджър Онлайн комуникации, но на практика всички в екипа жонглираме с множество комуникационно-административни, организационни и финансови задачи, а това, което ни обединява най-силно, е теренната работа в села. И по-точно – удоволствието да сме в тях и да опознаваме местните хора и микро културата им, от една страна, и да допринасяме за подобряването на качеството на живота в тях – най-вече през подобряване на достъпа до култура и разнообразното общуване, от друга.
-Какво отговори на баба си, когато те попита кога ще напишеш книга, ама истинска, а не стихове, които не разбира?
-Посмях се и й отговорих, че едва ли ще напиша такава книга. Това разминаване не е драматично и е напълно разбираемо – все пак поезията не е единственият начин да се свързваме с близките си и да търсим цялостност.
-И сега сериозно, за какво ти служи писането?
-В този смисъл, освен стремеж към цялостност и най-привичен творчески инструмент, писането за мен е и самоизобличаване в търсене на истинност, която е споделима и би могла да създаде подслон смисъл и осъзнаване и за друг.
-Често чуваме да се казва, че в България писателите са повече от читателите. Ти какво четеш?
-В идеален случай (когато умът ми успява добре да балансира между работната прекомерност и желанието за четене) чета едновременно 3 вида четива – книга с поезия (с приоритет български съвременни автори последните години), художествена проза и нещо научно или научнопопулярно (най-често психология). Обичам да изчитам всичко на даден автор, когато ме погълне с темите и чувствителността си (последно Маргьорит Дюрас и Олга Токарчук). Със сигурност бих препоръчала и съвременната българска поезия, която издава издателска група „Арс § Scribens”.
-Защо не е достатъчно да публикуваш стихове във Фейсбук, а трябва да бъдат издадени в книга?
-Фейсбук е всеядният общ приятел на всички ни. Там всички може да си вземем ударен boost на чувството за важност и одобрение и да повярваме в желани свои версии, стига да има кой да ги лайкне. Нормално е това да важи в особено силна степен за творчество, което споделяме. Има примери за добри автори, чиято поезия е била разпозната и станала популярна първо там.
Ключово, според мен, е полето на възприемане, което създава една социална мрежа или реалност – особено скоростта на функционирането му. Книжното тяло все още таи възможността за интимност и дълбоко забавено възприемане, което е лишено от толкова едновременни стимули, както е във Фейсбук например.
-Как се намира добро издателство във време, в което самиздат иззе ролята на класическите издатели?
-Не мисля, че това е процес, който може да бъде спрян, и вероятно възможността за свръхсвободно споделимо и разпространимо творчество ни спасява от множество неврози и други деструктивни прояви, които биха обрали тази иначе творческа енергия.
Доброто издателство понякога намира теб, но сериозно – ориентирането в този пренаситен свят не е никак лесно. Зависи от същите сетива, които те правят и добър читател – четене на повече литература и сверяване на издаваните книги според натрупаното чувство за качество и разнообразие. Важен индикатор е и да липсва тенденциозно издаване само на познати, лесно смилаеми теми и еднакви стилистики и автори, като и да има баланс между утвърдени и новоизгряващи автори.
-Има две големи поетични групи, нарекли се Нова социална и Нова асоциална поезия? Ти смяташ ли, че ли творците трябва да афишират политически или обществени позиции?
-Порите на поезията са всепопиващи и тя може да носи всякакви теми и реалности на плещите си. Вярвам в социално и политически ангажираната поезия, вярвам и в абстрактната, самоинспектиращата поезия… Всичко е материал за нея – ежедневно и надежедневно – и не е нужно да се определя като ниско или високо. Ключово е да идва от автентична вътрешна ангажираност с темата и обекта и да не се пренасилва стила, за да звучи като нещо друго харесвано или възприемано като „по-добро“. И да има свредели дълбок смисъл - било то нежни, или нажежени.
В този ред мисли, една чудесна подобна колективна политически ангажирана поетична книга, издадена от издателство „Scribens”, е „Поезия срещу войната“, в която също участвам с едно стихотворение.
По отношение на споменатите поетични подгрупи – не смятам, че имат някакъв същински ограничаващ идеологически филтър за творчеството. Доколкото помня двете подгрупи се родиха от една обща поради лични неразбирателства, но това едва ли е важно за читателите.
-Каза, че сега е време да помълчиш. Мислиш ли все пак за нова книга?
-Материал за следваща книга има, но има нужда от отлежаване и усещане на нови по-автентични и актуални теми и посоки на писане.
Елена ВЕЛКОВА
