Няма как да знам защо Георги Господинов е тук. Дали е дошъл за среща с търновските си читатели, или за да чуе хубави думи. Според мен той е тук, за да бъде отново слуга на своите книги. Наричам това писателски професионализъм. Георги Господинов е най-професионалният съвременен български писател.
Казвам, че Георги Господинов е писател, но той не е белетрист, нищо, че пише разкази и романи. Не пише и стихове, а ги живее. Георги Господинов живее в стихове. Не е романист. Нищо, че „Естествен роман“, „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ са издадени на всички езици на нашия Стар континент. Неговите романи нямат нищо от добрите стари правила на жанра. Неговите романи са бунт срещу жанра, но бунт съзнателен, системен, последователен...
В типичния си стил разрез на света на Георги Господинов направи проф. Иван Станков – писател, литературен историк, преводач от румънски и професор по история на българската литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Това стана снощи, в препълнената зала на Община Велико Търново. Препълнена с хора, копнеещи да се докоснат до Георги Господинов - неповторимия глас в европейската култура.
Поканата към Господинов да гостува на четящите хора във Велико Търново датира от няколко години. Във времето назад не спира да му я отправя екипът на Регионалната библиотека „П. Р. Славейков“ и най-сетне срещата се случи. Впрочем за тази година Велико Търново е първият град, в който лично Георги Господинов представя новата си книга „В пукнатините на канона“. Това стана в рамките на инициативата „Фоайе на книгата с автограф“, стартирала в началото на месеца и за която в Старата столица дойдоха редица популярни български автори.
„Фоайе на книгата с автограф“ е под патронажа на Министерството на културата и се реализира със съдействието на Община Велико Търново, за което благодарим. В събитията от национален мащаб, посветени на книгите и авторското право, през април участваха 50 издателства и бяха представени нови заглавия с участията на 30 автори. Сред тях се откроиха Виктория Бешлийска, проф. Анчо Калоянов, Мария Донева, професорите Николай Овчаров и Хитко Вачев, читателите се срещнаха с илюстрациите на Дамян Дамянов, припомни само част от подкрепилите кампанията зам.-директорът на РБ „П. Р. Славейков“ Иван Александров.
Днес спазаме философията на инициативата „Фоайе на книгата с автограф“ и ни гостува издателство „Жанет 45“, сред водещите автори на което е Георги Господинов. Георги Господинов е най-търсен от читателите в Библиотеката, разказа още Иван Александров.
Наричан пророчески, романът „Времеубежище“ излезе в началото на пандемията, но до снощи не бе представян във Велико Търново. Представена бе и новата книга на Георги Господинов „В пукнатините на канона“.
Тя събира литературни истории, които винаги остават малко встрани от голямата литературна история. Например антологията на текстовете в последните български банкноти. Никога не сме чели какво пише върху тези банкноти, защо тези текстове са там, разказа минути преди срещата си с читателите Георги Господинов. Резонно той коментира пандемията, войната и преформатирането на света ни.
Ето как:
Георги Господинов: Вече знам колко лесно се повтарят нещата
Пандемията намери израз във „Времеубежище“ още преди да се случи. Писан 1-2 г. преди пандемията, романът говори за вирус на миналото, който идва, и за разпада, който носи, за национализма. Свършва със струпването на армия по границите на Полша и едно повтарящо се избухване на Втората световна война. И когато на 24 февруари руските танкове навлязоха в Украйна, изведнъж си дадох сметка колко лесно се повтарят нещата.
Човекът на литературата няма как да остане безучастен към това, което се случва. Много е важно да не останем безразлични. Безразличието е краят на една цивилизация. Не можеш да гледаш безразлично умиращи или бягащи хора, ако го правиш, значи нещо в човешката природа се е променило по много тежък начин.
Преформатиране на света
Светът е в процес на преформатиране. Най-добрият сценарий е както след Втората световна война - да създадем такава памет за случилото се, да се отвратим от войната, ако щете, за да има поне 50-70 г. след това, през които Европа да не си помисли за подобни неща. Това ще бъде много трудно и защото пропагандата, която наблюдаваме, фалшивите новини – всичко това е взело връх. Много е важно човек да не изгуби битката с думите. Думите да не отидат на страната на злото. Това е отговорност на всички – не само на писателите, но и на журналистите със сигурност, на всички хора, които разказваме на децата си какво се случва.
Безразличието
Такава е човешката природа. Мислихме, че паметта за злото, веднъж създадена, продължава завинаги. Но паметта е това, което всеки ден трябва да се създава и да се предава. В началото на пандемията имаше съпричастност. Възхищавах се на това, че хората искат да си помагат. Изпитваха емпатия. Но всичко това се изгуби. Човек е устроен така, че лесно забравя, лесно губи солидарност. Много ми се ще солидарността, която се събуди в началото на войната, да се запази по-дълго. Това е важна човешка черта. За съжаление политически не стоим добре, това е ясно, с отказаната помощ. Когато човек няма позиция, води до по-лошо, не се спасява. За мен като писател най-важно е да останем от страната на човешкото в тази битка. Защото тази битка е за природата на човека, дали ние можем да се обезверим и прекрачим човешки граници, или можем да устоим и да запазим съпричастност един към друг. Това е много важна роля на културата.
Време- или бомбоубежище
Когато писах „Времеубежище“ си мислех, че за младите хора самата дума ще е много трудна, защото не знаят думата бомбоубежище. И какво се оказа – тази дума бомбоубежище, която отдавна трябваше да сме забравили, отново е актуална. Времеубежището не е място, то е време. Романът има епиграф, в който става дума как понякога мястото, в което се връщаш в друго време, вече не е твоето място. Помислете за местата от детството си – това са същите места, но вече не онези места. Защото времето е друго и защото все повече развиваме усещане за непринадлежност. И това е тъжно усещане – да не принадлежиш към времето си.
За трудното писане
В трудни времена се пише по-трудно. Да, има повече истории, повече материал, но човек няма спокойствието да седне и да пише. Не можеш да пишеш спокойно, особено дълъг текст, когато виждаш деца да бягат сами през границата, без родителите си, с написан телефонен номер на ръката. Важно е тези времена да се записват, не е важно дали ще се публикуват, важно е историите да се запомнят, за да се създаде памет за това, което сега се е случило и тази памет да трае.
За световната слава и общите страхове
Различно е в различните страни. Но имаме едни и същи истрии. Историите, които разказваме тук, ще вълнуват хората в Италия, Холандия, навсякъде. Човек има общи страхове, общи надежди, общи усещания за самота навсякъде. И когато разказвах моите истории за усещането ми за българска тъга, след първата ми среща публиката в Италия и Швейцария ми каза, че това са и техните истории.
Благодаря, Велико Търново, беше убежище, написа след срещата Георги Господинов, споделяйки кадри от препълнената зала.
