Леся Богдана е бесарабска българка, която потърсила спасение от войната заедно с двете си деца в старата родина на дедите си. Още в първите дни на войната, родителите й казали: Вземай децата и тръгвай, тук ще стане лошо. Те не пожелали да напуснат дома си, но настоявали дъщеря им да отведе внуците. И Леся събрала в един куфар багажа на тримата и започнала да организира пътуване. Познати я свързали с Лина Костадинова в Горна Оряховица и тя обещала подкрепа, но някак трябвало да стигне до България.
Леся е от Сарата, на стотина километра от Одеса. Има две деца – Павлик на 12 години и Арина на 3 г. Първоначално намерила автобус от близкия по-голям град Арциз до Одеса, но междувременно започнала масиран обстрел на Белгород Днестровский и пътят бил затворен. С автобус, кола, на места и пеша, все пак се добрали до Измаил. Там вече потокът от бежанци бил пълноводен. С коли и пеша хората се стичали към границата. Леся и децата не успели да хванат веднага ферибот и трябвало да преспят в Измаил, но на следващия ден вече били в Исакча. Румънците бяха много добри към нас, раздаваха храна, дрехи, играчки за децата. Предлагаха дори да ни отведат в Букурещ, но аз бях решила да дойда в България, разказва Леся. Междувременно в България търсят транспорт, за да я приберат от Исакча. В крайна сметка Даниел Костадинов и семейна приятелка заминават и довеждат семейството в Горна Оряховица. Пропътували са 700 километра заради една непозната, не знам как да благодаря, казва жената.
От няколко дни Леся, Павлик и Арина са настанени в Център „Промяна”, където се грижат за тях, а жената вече мисли за училището на децата и за работа за себе си.
Все още се стряскам от прелитащите самолети и веднага ми се доплаква. В началото все плачех, но се опитвам да не плаша децата. Като тръгвахме им казах, че има празник и гърмежите са от фойерверки. Малката ми повярва, Павлик, разбира се, прочете в Интернет, че има война, разказва Леся. Докато тя говори, малката Арина също опитва да завърже разговор. Бърбори и се смее, гушка се и твърде не слуша брат си, който се опитва да въдворява ред. За децата случващото се вероятно е само приключение, докато майка им мисли какво ще прави с напълно преобърнатия си живот.
Всъщност тримата почти не са усетили войната, тъй като тръгнали още в първите дни, когато сраженията били далече от Сарата. Само няколко дни по-късно вече е съвсем различно. Леся се чува всеки ден с родителите и брат си и големият й страх сега е за тях. Сирени вият по няколко пъти през деня и нощта. Брат ми има пет деца, всички спят в коридора заедно, готови за бягство. Бомбите вече падат в селище на 20 километра от нашето, а Затока – близък курорт, е напълно сринат. И като си помисля, че приказките за война ми се струваха шега. Дори в първия ден, когато ми казаха: Почна война, отвърнах: Не, не може да бъде, лоша шега е. В Бесарабия живеят много националности, различни хора, с които имахме мир и разбирателство. Не сме си и мислели, че ще трябва да преживеем това. Добре че има добри хора, които ни помагат. Трябва някак да се справим, споделя Леся.
Елена ВЕЛКОВА
