Горнооряховчанинът Красимир Николов вече има три континентални първенци в катераческата си биография. Любителят на екстремните спортове покори първо Елбрус – най-високият връх в Европа, после, току преди ковид да затвори света, се изкачи на Ухуру – най-високия връх в планината Килиманджаро и първенец на Африка.
Още тогава си набеляза връхната точка на Южна Америка – Аконкагуа, но заради пандемията осъществяването на поредната цел се забави. Но на 7 февруари 2022 г., точно в деня, в който преди две години стъпи на върха на Африка, Красимир развя българското знаме и на височина от 6962 метра в Южна Америка.
Аконкагуа е на територията на Аржентина, но близо до границата с Чили. Това е най-високият връх в Западното и Южното полукълбо и е най-високият изгаснал вулкан в света. Той е един от седемте най-високи континентални първенци и неофициално е наричан Колосът на Америка (на испански Coloso de América). Първото изкачване на Аконкагуа е през 1897 г. от швейцарския водач Матиас Цурбриген. На 28 декември 1987 г. е осъществено първото българско изкачване на върха от Николай Петков, Мариана Масларова, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски.
Това казва Уикипедия за поредното препятствие, преодоляно от Красимир. Той гледа на постижението си по различен начин и признава, че върхът някак не му легнал на сърце, не е почувствал и еуфория при изкачването му и ако иска да се върне някъде, то не е в Андите, а в Африка. Краси се смее, че следващия най-висок връх, който ще покори, ще е първенецът на Малдивите. Не е проверявал, но предполагаме, че не ще е по-висок от 5 метра над морското равнище. Той едва ли ще миряса и ще спре да търси адреналина, но интересното е какво ново ще измисли. Започнал е като ориентировач, после се впуска в ултрамаратони и адвенчър състезания. В момента, в който казва никога повече бягане, се насочва към планинарството. Има покорен и Монблан, който в старите учебници учехме като най-висок европейски връх. После признаха кавказкия първенец Елбрус за европейски връх, но за планинарите Монблан остана най-красивото и най-трудно предизвикателство в Европа. След Килиманджаро, докато чакаше пролука да тръгне към Южна Америка, Красимир се справи с маршрута Ком – Емине по билото на Стара планина, изминавайки го съвсем сам.
Мисълта за Аконкагуа отлежава години, но всъщност подготовката за същинското пътуване отнела малко повече от месец. С приятел, с когото качили Ухуру, пробвали с две български фирми за трекинг, но те не успели да направят група за Южна Америка. В края на миналата година обаче се свързали с фирма „Инка” от аржентинския град Мендоса, откъдето тръгва пътят за върха. Имало международна група, пратили им програмата и изискванията за екипировката и те започнали да действат. За месец успели да набавят всичко необходимо. Изискванията са много сериозни и всеки водач проверява още на тръгване своите хора имат ли необходимите неща за планината, в която температурите пада и под 35 градуса под нулата. Между другото част от екипировката се произвежда в България и това прави задачата малко по-лесна и доста по-евтина. По-евтина е условно казано. Да покоряваш върхове е скъпо удоволствие, но всеки с приоритетите си. Пестиш пари за това, което ти е важно.
Първоначално в групата били записани 10 души, но в крайна сметка тръгнали 8 – двама българи, двама американци, двама канадци и двама латиноамериканци. До върха стигнали петима. Местните водачи предупреждават, че само 60% от осмелилите се да атакуват Аконкагуа успяват. Разреденият въздух, храносмилателни проблеми и изтощение спират другите. Психиката е не по-малко важна от физическата подготовка, предупреждават наследниците на древните инки, които водят търсачите на силни усещания в свещените си планини. Дори според тях 50 на 50 се делят ролята на физическата и психическата сила, която ти позволява да изкачиш върха.
Цялата подготовка за Красимир, след екипирането, била в няколко дни опит да си върне формата. Не бил тренирал повече от две години. Но пък и нямало много време. Направил два кроса по 5 км на стадиона, пробвал си новите специални обувки два три пъти до Божур и веднъж до Мусала и тръгнал. Да стигнеш от България до Аржентина е дълго пътуване. След близо 30 часа във въздуха и по летищата били в Буенос Айрес и имали ден да отпуснат в красивата столица на гаучосите. Прекрасни паркове, огромни градски пространства и улици с по няколко платна в едната посока - въобще впечатляващ град, казва Красимир за столицата на тангото. После следвал още един кратък полет по малко от 2 часа до Мендоса, където се събрала цялата група. От там потеглили с бус – пет часа до входа на Националния парк на 2700 метра, от който тръгва пътят за върха.
Нагоре се върви пеша, като тежкият багаж изнасят мулета до базовия лагер. Между началото и самия връх има пет лагера – базовият е на 4300 метра. Докато стигнат до там, минават първо 8 километра да първия камп. После още 20 км до основния лагер. Това е пътуване в неистов пек, прах и жега. В базовия лагер престояли около седмица, за да се аклиматизират, качвайки се и слизайки надолу. След него има още три лагера. И времето става все по-студено, а въздухът все по-рядък. Последната атака започнала в 5 часа сутринта. Около 10 часа им отнело изминаването на 5,5 км до самия връх. Няма въздух, задъхваш се, докато си сложиш ръкавиците и наденеш щеките, какво остава да вървиш нагоре, споделя Красимир. Но той успял. Десет часа по-късно развял българското знаме на най-високата точка в Южна Америка.
Андите са странна или поне различна планина, ако се сравнява с това, което Красимир е виждал досега. Само голи скали, сипеи и чукари. Тревичка зелена не можеш да видиш, разказва той. Това е една от причините да не иска да се връща там. Живот никакъв. За повече от две седмици по баирите видял една дива лама и една малка мишка в базовия лагер. Най-тежкото, освен липсата на кислород, било изискването да се пие много вода заради аклиматизацията. А водата – топен сняг от планината – безвкусна и за да я направят по-поносима, я овкусявали със степчета и чайове. Не искам да чуя за чай сега, смее се Красимир. Храната също била еднообразна – бъркани яйца с малко бекон за закуска, супа от тиква, ориз, малко пилешко. Но пък имали късмет с хубаво време не само за финалното изкачване, но и на целия тур. Поне с непоносим студ не трябвало да се борят.
Така че съвсем разбираемо след спускането в града побързали да наваксат – първо с бира и кола, а след това и с храна. Следвала вече и екскурзионната програма. Първо било посещение на винарска изба и дегустация на вина в Мендоса. Градът и цялата провинция са винената столица на Аржентина. Макар бизнесът с Аконкагуа и туристите да е важен за местните, още по-важни са лозарството и винарството. А покрай вината опитали и прочутото аржентинско телешко. Когато не е от военните запаси на по 20 години и е приготвено с майсторлъка на гаучосите, е невероятно. Така поне свидетелства Красимир, който го е опитал на място.
И понеже качването на върха минало по точния график, а си били отпуснали два резервни дни, ги оползотворили в другия край на страната – в устието на Игуасу и Парана в Атлантическия океан, където се събират границите на Аржентина, Парагвай и Бразилия и където са едни от най-красивите и омагьосващи водопади в света Игуасу. Колкото са голи, сухи и лишени от живот Андите, толкова е по-зелена, влажна и пълна с живот тропическата гора в източния край на континента. Тук всякакви думи са бедни да опишат внушителната сила на водата и разточителната пищност на джунглата, разказва Красимир.
За проблемите с билетите и почти 48-часовото пребиваване ту в самолета, ту в летищните чакални няма да говорим. Това си е част от приключението. За Красимир сега е време за пълна почивка. Върхове, по-високи от Малдивските (проверих, че най-високата точка на архипелага в Индийския океан е 2,3 метра над морското равнище), не иска и да чуе. Така става още по-интересно какво ново предизвикателство ще си намисли след някой друг месец.
Елена ВЕЛКОВА
