50-годишен мъж, работил цял живот без договор и осигуровки, мизерства в златаришкото село Сливовица. Настанил се е в порутена колиба и разчита на милосърдието на бабите в селото, на които помага срещу малко пари или храна. Държавата е включила Милен Колев в програмата „Топъл обяд”, но това е залъгване на глада, а не решаване на проблема на човек, останал без нищо и никого на света и очевидно неспособен да се справи сам.
Има хора, които сякаш при раждането им са ги повили с черни пелени – толкова нямат късмет и животът им върви наопаки. Казва ми го един познат горнооряховчанин, преди да ме запознае с Милен с идеята да измислим как да помогнем на несретника. Двамата са играли заедно като деца, после дълги години не са се виждали, докато преди няколко месеца отново се срещнали в Сливовица, откъдето тръгва и историята.
Животът отредил на единия сравнително добър живот, а за другия – скотско съществуване. Успелият мъж започнал да помага – с дрехи, обувки, завивки, пари, ще купи и дърва за зимата. Но иска да направи нещо по-значимо, което да крепи Милен и в старостта му.
Милен направи наскоро 50 години и все още е достатъчно здрав, за да изкарва поне за хляба, но няма да е все така. Годините и мизерията бързо ще го смачкат и той ще изпадне съвсем в безизходица. Затова искам да намерим начин той да се устрои с някакъв малък, но постоянен доход, казва приятелят ми, който предпочита да остане анонимен.
В селото още знаят Милен като Фурната, защото навремето дядо му бил фурнаджия. Роден е в Сливовица и с гордост сочи църквата в центъра на селото, където бил кръстен. Баща му бил говедар и чобанин и така го намерили един ден – умрял на къра, където бил с добитъка. Майка му избягала и заживяла с втория си мъж в Лясковец, когато Милен бил в казармата. Но там съвсем не случила – след серия побоища умряла съвсем млада.
Милен учил в съседното Горско ново село, а като му дошло времето, го взели войник в КЕЧ-а във Велико Търново. Там не случил на стари войници, тормозили го и един ден избягал. Паднал обаче от високо и си счупил и двата крака. Тогава майка му още била жива и го прибрала в Лясковец да се грижи за него. Скоро обаче останал без нейната подкрепа. Милен все пак се възстановил, левият му крак така си останал малко блокиран, но не пречи особено.
Повече от 20 години мъжът работил във фирма за вторични суровини във Велико Търново. Сортирал железа, спял в един фургон и работел за по 10 лева на ден – без договор и без осигуровки. Все пак е благодарен на шефа си, че му платил операция за херния, нищо, че после си изработил парите.
Пробвал се и като гастарбайтер. Познат му предложил работа в Гърция и дори му извадил лична карта на своя адрес в Павликени, за да мине границата. Тръгнали с два буса работници да берат маслини и портокали. Стигнали чак до Крит, но се оказало, че и там ще трябва да работи до скъсване за никакви пари. И си хванал пътя, та се върнал в България. Започнал работа при дървосекачите в горите, но пак без договор и осигуровки.
Преди 4-5 години се прибрал в родната Сливовица. Къщата на дядо му била рухнала, но се настанил в изоставени бараки в края на селото, където по-рано живеели няколко цигански семейства. Копторите са полусъборени, само че Милен няма друг избор в момента. Спял на гола пружина, но състрадателни хора му дали дюшек и дрехи да не мръзне. Събира дърва покрай реката и така се топли, а някой лев изкарва като помага на възрастните хора в селото.
Първото, което можем да направим, е да му се издаде настоящ адрес в селото, казва новият кметски наместник на Сливовица. Това е задължително всъщност, за да може да се регистрира в Бюрото по труда и да разчита, че ще го включат в някоя програма за работа било към Общината, било към някоя фирма. Това ще е най-добрият вариант, защото поне няколко години стаж са му необходими. Иначе, ако няма заболяване и ТЕЛК, не може да разчита на инвалидна пенсия, а за да получи пенсия за старост, трябва да чака до 70 години, заради липсата на стаж. Без никакви доходи ще е трудно дори настаняването в социален дом и единственият вариант ще бъде да обикаля приютите за бездомници.
Милен ще посрещне Нова година в полусъборената къщурка, но с надежда, че късметът най-после ще обърне лице и към него. Успява дори да се усмихва, когато разказва за несгодите си. Има хора, които казват, че всеки си кове съдбата и хора като Милен не заслужават съчувствие, защото изядат и изпиват всичко, което са изкарали без да мислят за бъдещето. Слава богу, има и други, които не могат да гледат спокойно други човешки същества да живеят по-зле и от бездомните псета по улиците. Дали обаче хорското състрадание е достатъчно, за да оцелее човек, непригоден към състезанието живот.
Елена ВЕЛКОВА
