В българската космогония, обединила вярвания на траки, прабългари и славяни, култът към коня е сред най-устойчивите. Народната вяра отрежда на коня специално място, приписва му неземни качества, дава му космическа мощ. Конят е недосегаем за тъмните сили, които нощем витаят в горите, по пътищата, около реки и езера. Ако човек пътува на кон, те не го нападат. От силното животно се страхуват и болестите, разказват старинните легенди. И до днес у нас съществува поговорката: „Здрав като кон.”
От древни времена конят, особено белият, се е считал за слънчев символ, а при прабългарите е и белег за власт. Неговата сила била в опашката му, затова и тя става знаме на нашите прадеди. Пренесено в обичаите на Тодоровден, една от обредните практики на този ден е жените да мият косите с вода, в която са натопени стебла от къпини и дрянови пъпки от сурвачката, за да са гъсти, здрави и лъскави като конската опашка. На този ден и за пръв път отрязвали косите на най-малките деца, та да растат здрави.
Заради половата си мощ конят е бил символ на плодородие, а в по-нови времена притежанието му е белег за имотност и благополучие. И не само това. Двойствената митологогична функция на благородното животно се изразява и в ролята му на посредник със света на отвъдното.
Конят неизменно присъства и в българския фолклор, особено в коледния песенен цикъл. Старинни песни и легенди са запазили мистични образи на крилати коне - толкова бързи, че успяват да надбягат дори слънцето. И на безстрашни юнаци, дръзнали да отидат в Долната земя, да се преборят със силите на злото и отново да се върнат към живота.
Вярва се още, че конят предусеща наближаващи опасности. По тази причина стопаните следят неговото поведение, когато се приготвят за път. Дърпа ли се навътре, хапе ли си юздите, това е знак, че ще се случи някакво премеждие и затова отлагат пътуването за следващия ден.
Конят трайно присъствал в бита на българина - както в делника, така и в празника. Черно-бели снимки са запечатали тържествени моменти от сватби и погребения, в които каруцата или файтона, теглени от коне, са начело на всяко шествие. Конят е верният другар и спътник.
Затова ние, българите, толкова почитаме Тодоровден, или Конски Великден, който се отбелязва след Сирни Заговезни, в първата събота от Великденските пости. А църковният празник обединява в едно почитта към двама светци воини – св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат. На този ден празнуват Тодор, Тодорка, Теодор, Теодора.
В народния календар Тодоровден е един от празниците, който отбелязва прехода от зима към лято. Тогава, на своя ден, св. Тодор, покровител на конете и който сам язди бял кон, подкован „със сребърни клинци и златни подкови“, забива гореща главня в земята и я затопля. Подобно е обещанието, което мъжете дават на своето конче, подготвяйки го за кушията на Тодоровден. Ако конят победи, юнакът се врича „копитата му да посребри, юздата да му позлати“. След това св. Тодор съблича деветте си кожуха и отива при Господ, за да се помоли за лято.
Много обредни практики съпътстват народния празник. Седмицата преди него се нарича Тодорова седмица, свързана с ред забрани. Жените не перат, не шият, предат и тъкат. Спазва се и половото табу, защото детето, заченато през Тодоровата седмица, може приживе или след смъртта си да вампиряса или да се превърне във върколаг или караконджол.
Още преди изгрев слънце моми и невести приготвят обредни хлябове (т. н. Тодоров хляб), на които най-често има фигурка на кон или подкова.
Върху тях слагат сол, скилидки чесън, орехови ядки. Докато ги раздават на съседи и роднини, жените бягат, ритат се и цвилят, наподобявайки коне. Вярва се, че така ще се раждат повече кончета и деца.
Кулминацията на празника са надбягванията – т. нар. кушии.
Това е повсеместен обичай във всяко балканджийско селище, където се отглеждат коне, съответно и във Великотърновска област, по проучвания на етнолога и уредник в РИМ – Велико Търново Илия Вълев. Любопитен момент е, описан от него, че преди да изкара коня си на поляната, където ще се състои състезанието, стопанинът разчесва животното и заглажда косъма му със захарна вода, за да лъщи. След това сплита гривата и опашката, а на шията му връзва червен гердан, на който са нанизани скилидки чесън и бакла. Тези неща се слагат, за да предпазят коня от болестта „гутурач” (болест с отоци) и от „лош поглед”.
Конят-победител бива награждаван с нов червен пискюл или нова юзда, а неговият стопанин – с риза, пешкир или някое животно (агне, овца или коч).
Ана Райковска
Снимки: от фондовете на СМРЗИ Трявна и РЕМО „Етър” - Габрово
