Навършват се 100 години от стачката на железничари и пощенци, причината за която е влошаването на жизнените условия на работниците след Първата световна война.
На 24 декември 1919 г. Общият работнически синдикален съюз и БКП (т. с.) организират в София голяма протестна демонстрация с искания за социални придобивки. Стачката остава в историята на България като Голямата транспортна стачка.
По обяд на 25 декември 1919 г. чрез биене на станционната камбана и чрез звука от локомотивните свирки се обявява стачката в Горна Оряховица. Всички локомотиви се отправят към депото, вагоните остават на местата си, а чиновниците напускат канцелариите. Непосредствено след обявяването на стачката в Калтинец се събират хиляди стачкуващи. Селото се превръща в „република“ на стачкуващите железничари. Борбата непосредствено се ръководи от ГК на Партията, начело с Панайот Цвикев, Борис Богданов и стачния комитет, в който влизат Хараламби Стоянов, Димитър Захариев, Христо Атанасов, Спиро Майсторов и др. Домът на Атанас Секеларов се превръща в щаб на стачния комитет.
Стачката получава още по-голям размах след като ЦК на БКП обявява от 29 декември 1919 г. шестдневна масова политическа стачка. В подкрепа на стачкуващите излизат работници от захарната фабрика и занаятчии от града.
И все пак настъпва денят, в който стачкуващите трябва да се подчинят на нареждането на властта за мобилизация и да отидат в казармите.
На 17 февруари синдикатът на локомотивните машинисти, който се намира под влияние на широките социалисти, прекратява стачните си действия. Това слага началото на разцепление сред стачкуващите, което води до официалния край на стачката на 19 февруари. Хараламби Стоянов за последен път свиква стачния комитет в Разград, като апелира към всички поражението да се приеме като временно без отчаяние и разочарование.
Снимки: Архив Исторически музей – Горна Оряховица
