Илия Георгиев Илиев е роден на 4.12.1944 г. в Горна Оряховица. Основното си образование получава в І Основно училище „Иван Вазов“, а средното в Политехническа гимназия „Георги Измирлиев“ в родния град. Със сценична дейност започва да се занимава още в ранните си години в Младежкия театър в Читалище „Напредък“ под ръководството на Атанас Бахчеванов. По-късно е приет във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), където учи актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов. Като актьор първоначално работи в Старозагорския театър, а по-късно в Пернишкия театър. Участва в редица филмови продукции. Създава много роли в партньорство с най-големите български актьори в театъра и киното. Понастоящем е в трупата на театър „Искри и сезони“. Основател е на фондация „Достойни българи“. Нейната цел е да се издигнат паметници на заслужили и достойни българи. Такъв е паметникът на Атанас Буров в центъра на София, вече е факт и в Горна Оряховица. На 21.11.2019 г. беше открит паметник на Симеон Радев в София близо до НДК.
По проекта „УСПЕЛИ ГОРНООРЯХОВЧАНИ ОТНОВО У ДОМА“ работя от 2015 г. безвъзмездно. Чрез него, скъпи съграждани, на страниците на в. „Седмицата” ви запознавам с хора родени, учили или стартирали професионалния си път от Горна Оряховица. Те милеят за града ни и винаги са отворени за реализиране на добри идеи. Посветих работата, която осъществявам с възрожденски плам, на 150 г. от обявяването на Горна Оряховица за град. Нека нашите съграждани знаят за тези УСПЕЛИ люде, тръгнали от тук.
Днес ще ви представя един невероятно харизматичен човек. Може би не е пресилено да се каже, че той е емблематичен за града ни. Дълго време все не успявах да осъществя настоящото интервю. То е по-различно от другите, защото стана в реално време, очи в очи, а не като предишните по електронен път. Усещането наживо е по-различно, зареждащо и особено със събеседник като него.
Срещнах го в Читалище „Напредък 1869“. Та къде на друго място… По време на театралния фестивал. Той бе един от горнооряховските театрали с право поканен за председател на журитетната комисия. Та там го открих.
Разговорът ни бе интересен и продължителен. Започнахме го с началото на тръпката му по театралната сцена, през Младежкия театър на г-н Атанас Бахчеванов, киното, ролите му в театрите, горнооряховските специалитети и най-вече значимите личности, както за града ни, така и за България!
Негови са идеята, създаването и осъществяването на проектите на Фондация „Достойни българи“. Упоритостта, настойчивостта, последователността за осъществяване на паметниците на Буров тук и в София са постижения на съвременен будител, какъвто е той. Предстоят още проекти, които са на идеен вариант, но щом е зад тях - ще се случат, вярвайте в това.
Вероятно вече се сещате, че иде реч за ИЛИЯ ГЕОРГИЕВ. Чаровник, сладкодумец, цяла енциклопедия за Горна Оряховица, голям актьор и преди всичко човек. Благодаря му, че ме допусна до своя свят. Благодаря му за доверието, откровеността и голямата обич към родна Горна Оряховица, която струи от него. Споделеното време ще ме зарежда още дълго…
С респект, уважение и благодарност
инж. Павлинка Николова
-Как се роди обичта Ви към театралното изкуство?
-Горна Оряховица е възрожденски град и има своята театрална традиция. Тя е със 150-годишна история. Моята баба по бащина линия обичаше много театъра. От 3-годишен ме водеше с нея на театър. Аз бях впечатлен. Като се прибирахме вкъщи, аз се заключвах в нейната стая и изигравах целия театър, както съм го запомнил. Наивно театро ще е било в моето детско изпълнение, но така усетих още тогава тръпката в мен.
-Кой беше следващият етап за развитието на тази тръпка по театъра?
-На тържествата в училище аз, макар и малко дете, рецитирах много изразително. В тогавашния Пионерски дом имаше драматичен кръжок. Негов ръководител бе др. Константинов. Приемаха от 5 клас ученици. Но ръководителят ме чул как се представям на сцената и ме взе в кръжока съвсем малък, още едва в 3-то отделение. Бях най-мъничък, но явно талантът съм си го носил в душата.
-Как и кога попаднахте в Младежкия театър с ръководител г-н Бахчеванов ?
-Там не се приемаше всеки. През 1969-70 година се проведе конкурс за набиране на артисти самодейци. Явих се. Хареса ме Маестро Бахчеванов и така започна всичко… Съставът под негово ръководство работеше на много високо ниво. Беше емблема за Горна Оряховица. Фестивали, прегледи на театралните колективи, изяви с последващи много големи награди. Тогава, инж. Николова, и с Вашия брат инж. Димитър Чейреков играехме в редица постановки… Все бохеми и хубави хора се бяхме събрали. Носехме силна обич, отговорност и пиетет към театъра. Г-н Бахчеванов създаде от Младежкия театър уважавана институция не само в града ни.
-Защо не записахте театрално изкуство във ВИТИЗ?
-Нямах никакво намерение дори да кандидатствам. С горнооряховския Младежки театър бяхме на един от прегледите за самодейно театрално изкуство. Председател на журито бе проф. Филип Филипов. Вечерта след представлението ме извика и ми каза, че ще води клас през новата учебна година. Посъветва ме непременно да кандидатствам за актьор. Така узря и идеята да се опитам да кандидатствам. Много трудно се влизаше в онези години. Аз бях приет първи в списъка. Каква радост, но и притеснение дали ще се справя? Дали ще оправдая очакванията на проф. Филипов? Е, случиха се нещата… Много неща научих в този университет. Обогати ме. Изгради ме не само като професионалист, но преди всичко като личност. За което съм благодарен на моите преподаватели и колеги.
-Имахте ли практически изяви през студентските години?
-Като студент, още в първия месец от обучението ми, моят проф. Филипов ме взе да играя в Народния театър „Иван Вазов“. Постановката беше „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов. Да стъпиш още току-що започнал да учиш актьорско майсторство на тази най-престижна сцена е голямо предизвикателство и отговорност. Престиж – също. Участвал съм в няколко постановки. Това е голяма школа. Там уменията се попиват. Занаятът се краде. Попиваш умения. Добиваш присъствие. Извисяваш се. Заставаш до най-големите и признати артисти на България. Това ме обогати много. Очаквах, че когато завърша, ще ме поканят да остана в трупата, но тогава имаше назначение по разпределение….
-И къде попадна младият актьор Илия Георгиев след университета?
-Аз през студентските години правех много рецитали по стихове на Павел Матев. Може би и той помогна да ми предложат място в един от най-престижните провинциални театри в Стара Загора. Така започна моята кариера вече като дипломиран професионалист.
-А в киното имахте ли роли през студентския период? А след това?
- Още докато бях студент в четвърти курс ме взеха в киното. Тогава направих и една от най-хубавите си роли във филма „На живот и смърт“. Изиграх ролята на Голям Борован. Имах и големият шанс да си партнирам с един от най-големите български актьори - народния артист Стефан Гецов.
По-късно се снимах в 13-серийния филм „Записки по българските въстания“ в ролята на Крайчо Байрактаря в четата на Бенковски. Аз взех участие в 9 от сериите.
По-късно на Капиновския манастир снимахме филма „Мъжка песен“. В него играх в една от трите главни мъжки роли заедно с известните ми колеги актьори Никола Дадов и Васил Банов и пр.
-Как премина работата Ви в Старозагорския театър?
-Времето там ме обогати. Разнообразният репертоар и особено пиесите на Юджийн О’Нийл бяха голямо предизвикателство. По-късно Стойчо Мазгалов ме покани в столичния театър „Сълза и смях“, но, уви, нямах софийско жителство и ми се размина назначението. Тогава времената бяха такива… Столицата беше за богоизбрани и техните деца, а не за провинциалисти, та дори и да са кадърни
-Как попаднахте в театъра в Перник?
-Поканата дойде лично от неговия директор - големият актьор Георги Русев. Безкрайно съм благодарен, че попаднах в този състав. Там идваха най-големите софийски режисьори като Асен Шопов, Леон Даниел и мн. др. Работата с такива големи имена обогатява изключително много.
-Коя е любимата Ви роля в театъра?
-Обичам си ги всичките. Права сте. Ролите са като мои деца… В тях съм влизал в образи и съм се старал да ги пресъздам възможно най-правдиво. Но две си харесвам най-много. Едната е Цар Петър от пиесата „Книга на Царете“ от Маргарит Минков. Почувствах я много моя… Другата е Кебът от пиесата „Любов под брястовете“ на Юджийн O’Нийл.
-Какви са Вашите предпочитания театър или кино?
-Различни са двете изкуства. Театърът е по-трудното от тях, според моя опит. Уникално е. Всеки път в една и съща пиеса се получава различно. Ароматът на сцената, екипът, публиката, о, ТЯ, живата публика - просто е неописуем нейният дъх, контактът, връзката. Не мога с думи да го опиша… В киното е различно. Можеш да направиш и двайсет дубъла, докато се получи най-точното превъплъщение в образа на героя… В театъра всеки миг е уникат… Както казваме ние, актьорите: „Всяка вечер пердето се вдига и всеки се спасява по единично…”.
-Като заговорихте за театър да Ви попитам: какво му е нужно днес на българския театър?
-Нужна му е тема. Според мен можем да опазим театъра от „чалга“ културата. Ще стане само когато на творците не им липсват не само първите, но и вторите 7 години от възпитанието, както и корените, и родът, от който произхождат. Та пак иде реч за възпитанието… Затова и не се напипват темите, важни за обществото, които да дават значима съвременна драматургия… Има и находки, но са рядко.
-За актьора няма възраст и няма умора, а сцената е Вашият олтар. Тя го зарежда, нали? Сега къде се изявявате?
-От 10 години играя в театъра на Искра Радева „Искри и сезони“. Работата ме зарежда. Колегите са великолепни. Да, правилно казвате, че моят олтар и магия е сцената. Работата ме прави щастлив, нужен и винаги ме ентусиазира. Ще продължавам. Това е моята стихия и пиетет към живота - сцената и Нейно величество публиката. За себе си мога да кажа само едно верую - Бог Творецът дава на всеки човек талант. Важно е да го открие от малък. Затова и любовта ми към театъра е безкрайна, защото от най-крехка детска възраст знам, че това е моето изкуство.
- Кои днес са известните актьори в студентския Ви клас от тогава? И с кои велики български актьори сте си партнирали?
-Да, разбира се, че има такива колеги от студентския ни клас. След завършването всеки тръгна по разпределение по своя път. Известни днес са мнозина като Антон Радичев, Антони Генов, Силвия Рангелова, проф. Дияна Борисова, Красимира Петрова и пр.
От големите актьори трябва да спомена с респект и уважение от съвместната ни работа със светилата на Българския театър Георги Георгиев - Гец, Апостол Карамитев, Стефан Гецов, Рачко Ябанджиев, Ванча Дойчева, Любомир Киселички, Георги Русев и др.
-Уважаеми г-н Георгиев, Вие се занимавате с народополезна дейност. Създател сте на Фондация „Достойни Българи“. Как се роди идеята за нея?
-Идеята ми е тя да остави знаци след себе си на въдворените в забвение достойни българи.
Според моето мнение паметник на личност или събитие трябва да се прави поне 50 г. след смъртта или след събитието. Тогава историята може да си каже тежката дума за значимостта им. Така решихме първо на Атанас Буров да се направи паметник в Горна Оряховица, но се оказа, че не можахме да съберем средства. Тогава, все пак Буров е личност с национално значение, го направихме в центъра на София до БНБ.
Щастлив съм, че макар и по-късно, но идеята ми се осъществи и в Горна Оряховица. Намериха се хора, които я подкрепиха, помогнаха финансово и този паметник е на централно, подобаващо място. Открихме го на 29.05.2019 в чест на Празника на града ни.
-Какви цели си поставя Вашата Фондация в бъдеще?
-Честно да Ви кажа бях решил да я закрия, след като мечтата ми за изграждане на паметник на Буров се сбъдна. Моите приятели и уважавани люде проф. Огнян Герджиков, проф. Емил Попов – скулптор, арх. Стрясков ме убедиха да продължим делото. Много мислих кой да е следващият българин от редицата на достойните и съвсем скоро ще е факт паметникът на Симеон Радев. Той ще бъде открит на 21 ноември 2019 г. близо до НДК в София. (интервюто е правено няколко седмици преди откриването на паметника наистина да стане факт).
-Ще има ли и други увековечени достойни българи? Какво да очакваме?
-Да! Ще има! На 27.09.2019 г. Фондация „Достойни българи” обяви конкурс за паметник на Негово Величество Цар Борис III. За неговите заслуги няма да говоря. Мисля, че всеки българин знае кой е той. Какво е направил за България и какъв невероятно прозорлив държавник и дипломат е бил и продължава да е уважавана личност м международните среди.
-Г-н Георгиев, ще Ви върна към Вашето семейство, което ви създаде и възпита. Кои са най-стойностните неща, които винаги ще помните?
-Още когато бях на 8 години и вкъщи се събираха татковите приятели, той ми казваше „Ще стоиш тук! Ще слушаш! Ще се учиш, за да знаеш, та никой в живота да не те лъже“. Тези достопочтени мъже говореха за политика, за изкуство, за бизнес и за всичко човешко. Срещите с тях и разговорите, които попивах, въпреки че някои неща все още не ми бяха ясни, но това ме научи да мисля. Моите родители бяха, както се казва, от сой и от тях разбрах защо има смисъл да се живее на този свят. Трябва да си честен, почтен, да не изменяш на идеите си, на корените си и да имаш ясна цел този живот.
-Бихте ли открехнал леко завесата на Вашия личен свят днес? Разкажете ни за любимите Ви хора?
-Имам дъщеря, която е един от известните нотариуси в Стара Загора. Тя искаше да тръгне по моя път, но в по-друга посока – драматургия или режисура. Аз виждах накъде отива театърът в онези години. Рискуваше да остане гладна… Посъветвах я да запише право. След завършването се яви още на първия конкурс за нотариуси, когато конкурсът беше честен, подчертавам това. Спечели го. Днес продължава да работи като нотариус, което е стабилна и доходна професия.
Нейният син и мой внук завърши в Холандия телевизионен и програмен мениджмънт и донякъде е близо до моята професия в известен смисъл.
-Съветвате ли Вашия внук?
-Когато преди време той тръгна да учи, му казах ,че ако човек не обича това, което ще учи, по-добре е да не си губи времето. Всеки трябва да обича това, което прави. Особено ние, актьорите бягаме, за да отидем на работа и безкрайно си обичаме професията. Сцената е магия и олтар за нас.
-Как се разтоварвате, г-н Георгиев?
-Като малък тренирах колоездене. В Горна Оряховица имаше един голям колоездач и треньор Иван Тодоров. Той ме подготви и на 14-годишна възраст аз станах национален шампион по колоездене. После се премести в София и моята състезателна кариера приключи. Но обичам спорта. Сега 2-3 пъти в седмицата ходя на плуване, за да поддържам форма, но за мен най-голямата тренировка си остава сцената. Ще ме попитате защо? Защото там се изразходва неистово голямо количество психическа и физическа енергия, равняващо се на най-изтощителна тренировка.
-В кои училища сте учили в Горна Оряховица?
-В Първо основно училище. Никога няма да забравя моята учителка от 1 до 4-то отделение - др. Желязкова. После след осми клас продължих в Гимназията.
- Какво е мнението Ви за настоящето и бъдещето на Горна Оряховица?
- О, много труден въпрос. Знам какво е представлявала Горна Оряховица. Обичта към родния ми град съвсем не е случайна. Тя беше индустриален, транспортен, културен, търговски център в сърцето на Северна България. Площадът бе пълен с млади хора. От Читалището до Градската градина и в двете посоки не можеш да се разминеш от младежи на гезмето. Днес вечер е пуст градът… Бъдещето?! То зависи както от световната и европейска конюнктура, така и от факта какви хора ще водят града ни. Трябва да са с държавническо мислене и интересите на града да са над личните. Трябва младите хора, които учат на Запад, да се завърнат. Да имат привлекателен поминък, който да ги заинтересува. За пример можем да вземем, че след Освобождението децата, които са бил студенти, с професионализъм и променени прогресивни виждания са застанали начело на държавата. Мисля, че за да ръководиш един град са нужни не само умения, опит, професионална компетентност, възпитание, маниери, но трябва преди всичко голяма обич и отдаденост към родното място и неговите хора.
-Какво трябва да е управлението на днешна България?
-Лично аз съм за диктатура. Не знам как ще прозвучи, но не разбирайте диктатура в класическия й вид, а напротив - просветена диктатура. Какво имам предвид? Умни хора, които да сътворят мъдри закони и възпитание на хората в осъзната отговорност, за да се спазват законовите правила. С две думи свобода и отговорност!
-Кои са любимите Ви горнооряховски специалитети?
- Суджукът естествено. Преди много години с приятел решихме да си направим сами горнооряховски суджук. Взехме месо от месокомбината, издирихме истинската рецепта за горнооряховски суджук и речено-сторено. Както трябва по технология продължихме да го обработваме и когато беше готов, поканих татко да го опита. „Ех, горе-долу сте го докарали, момчета. Илия, истинският горнооряховски суджук се прави не от телешко и свинско месо, а само от предницата на бивола! ТОВА Е ИСТИНСКИЯТ СПЕЦИАЛИТЕТ НА ГОРНА ОРЯХОВИЦА!“ . Така се произнесе един истински горнооряховски естет и гастроном, какъвто бе баща ми, за нашия кулинарен опит. Едно кило месо да имаш, дай го на майстор да ти го направи.
-Коя е любимата Ви история за Горна Оряховица, с която можете грабнете вниманието на всяка компания, гостуваща тук в нашия град?
-Според мен тя е интересна не само в Горна Оряховица, но и в цяла България. Аз с удоволствие я разказвам. Тази история пак е свързана с Буров и с горнооряховския суджук. Поканил Атанас Буров на гости английски лорд. Пренощували те в Търново и на сутринта, в ранни зори, с файтон през Арбанаси пътуват за Горна Оряховица. От билото на Арбанашкото бърдо, когато се показал градът ни, целият бил обвит в дим. Лордът попитал „Г-н Буров, сигурно Вашият град има много развита индустрия и е втори Манчестър?“. „Не, милорд, моите съграждани закусват с горнооряховски суджуци“, отговорил Буров.
-Последният ми въпрос към всеки интервюиран е какво е за Вас Горна Оряховица?
-Тя ме роди! Това е моят роден град, който аз безкрайно обичам!
Инж. Павлина Николова
