Човек най-често сам си избира професията, но понякога тя просто ти е предопределена от съдбата. Когато прадядото ти е бил чирак на Колю Фичето, дядо ти е строил центъра на Горна Оряховица, както и всички имоти на Бурови, а баща ти 42 години е обучавал бъдещи строители във великотърновския Строителен техникум, то няма как да не продължиш семейната традиция. За Димитър Димитров да подхване дюлгерския занаят било най-естественото нещо. Занаят древен и благороден, който почитаме на Димитровден, а за потомствения строител е и двоен празник.
И както гласи мъдростта, че „по делата ще го познаете”, в дългия му стаж след него остават десетки построени или ремонтирани с майсторлък къщи в Дряновско, Първомайци, Димитровци, Бояна, Румянци, Арбанаси. Негов е последният ремонт на СУ „Георги Измирлиев” в Горна Оряховица, построил е блока над Спортната зала във Велико Търново (където е магазин „МИТ”). Във визитната му картичка са още най-големият мол в света в средата на 90-те години в Израел, автосервиза на „Ауто плюс” в София, хотел „Манчестър” в Арбанаси, ремонта на хан „Хаджи Николи” и сега – на „Бейската къща” във Велико Търново. Но…всичко по реда си.
Димитър Димитров е роден на 19 февруари 1964 г. в Горна Оряховица. Завършва Строителния техникум във Велико Търново, специалност „Строителство и архитектура” през 1983 г. Дипломира се като висшист в МЕИ – София с „Технология на машиностроенето и металорежещите машини” и след допълнителна квалификация в крайна сметка излиза правоспособен строителен техник, машинен инженер и инженер по електроника и експертни системи. Започнал да си търси работа, но се оказало, че нямат нужда от млади специалисти. Без стаж никой не го наемал. Затова се захванал със строителството на частно. Още нямал фирма, било в началото на демокрацията и сменял обект след обект, където го вземат – първо в София, после и във Велико Търново. Работил какво ли не - и копал, и зидал, и мазал... Всичко му прилягало, още повече, че от 13-годишен баща му го вземал по къщите да се учи. Като иска пари, трябва да си ги изкара…
През 1992 г. заминал за Каменка, Русия, като строителен техник в „Главбулгарстрой”. Строили жилища за руските военни, които се изтеглят от Германия. Престоял само половин година, защото получил травма. Оправил се, искали да го върнат, но той категорично отказал. И тъй като вече го били оценили като специалист, пратили го в Израел. Заминал на 1 май 1994 г. Отишъл за малко, но изкарал 5 години като технически ръководител. Там научил и иврит, било неизбежно щом ще се разправяш с евреи. Докато строил мола, отговарял за 300 човека. „Мога и сега да организирам такъв голям обект, но просто тука в България вече си има хора и структури, които вземат обществените поръчки. Не съм по тези неща. Аз се занимавам изключително и само с частна строителна дейност. Всеки може да ме наеме, стига да съм свободен. Не вземам по 10 обекта наведнъж, а най-много един-два, за да мога да контролирам нещата лично”, казва отговорният строител.
Поначало Димитър Колев Димитров и фирмата му „Димитров” ЕООД се занимава със строителство и реставрация на къщи. Хваща се с по-малки обекти. Средностатистическият състав от петнадесетина работници му позволява това. Не работи обществени поръчки, а взема само частни обекти.
Докато е в Израел, регистрира фирмата си, а съпругата му Петя, която е завършила ВИАС, контролира нещата в България. През 1999 г. се завръща окончателно и буквално след деня на пристигането си започва да строи хотел „Манчестър” (поне такова беше първото име на хотела) в центъра на Арбанаси. Нещата потръгнали, а Димитър Димитров построил и още къщи в селото на известни търновци. Казва, без преувеличение, че почти няма къща по центъра на Арбанаси, в която да не е работил нещо. И обществената тоалетна, която все още не е пусната за ползване, е негово дело.
Междувременно започва бизнес със строежа на къщи
Инвестира в тях – строи ги от-до и ги продава. Тегли заем, купува парцел, строи къщата така, като че ли той ще живее в нея. Огромен риск, но идеята му дошла, за да не стои без работа, защото се е случвало от обект до обект да мине и половин година. А искал да запази и работниците си във фирмата, които са между 10 и 20 човека през цялото време. И на всички им плаща не само заплатите, но и ги осигурява. С тези къщи, в голямата строителна криза между 2009 г. и 2015 г., успял да си запазил бизнеса. Всички нови къщи, които строи фирмата му като инвеститор, са проектирани от арх. Николай Георгиев, с когото работят заедно още от хан „Хаджи Николи”. Съпругата му Петя измисля детайлите. Досега е вдигнал и продал две къщи, третата е почти готова. Те са в дряновското село Зая и много се гордее с тях, защото са красиви. Имал късмет да продаде първата къща точно навреме, преди да потъне, на един англичанин - Лесли от Нюкясъл, който спечелил парите си от тотото. „Ако знаех и повече пари щях да му взема”, смее се Димитър. Втората продал на командир на ядрена подводница. И сега живее в нея.
Покрай първата къща, която изкарал през 2005 г., се запознал с Любомир и Силвия Маркови. Тогава те имали агенция за недвижими имоти на ул. „Стефан Стамболов” 4. В нея той обявил къщата за продан, там научил и за Едмънд Бек, който си търсел строител за ремонта на закупения от него хан „Хаджи Николи”.
Направихме хана, спечелихме награда
в „Сграда на годината”, беше много приятно
Ремонтът на великолепната сграда-шедьовър на Колю Фичето майсторът започнал през есента на 2006 г. Едмънд Бек си търсел строител, Димитър Димитров подал оферта, срещнали се и американецът го избрал за изпълнител. „Не знам дали ме избра, защото назад в рода до прадядо ми включително всички са били строители, но така или иначе, на мен се отдаде честта да ремонтирам хан „Хаджи Николи”. 4 години го правихме. Едмънд Бек беше единственият инвеститор, който не бързаше, а искаше да стане добре и всичко да е обмислено. Мистър Бек се оказа изключително сериозен и свестен човек, разбиращ проблемите. Един път не дойде да каже или направи забележка защо и как. Сега всички бързат. Той единствено каза „направи го добре”. И наистина стана добре.
В хана работиха около 30 човека. Обектът беше изключително труден. Всички материали се внасяха с чували и всички боклуци се изхвърляха с чували. За целта купихме един малък камион, който да влиза в уличката. 8 човека бяха натоварени със задачата да внасят и изнасят. Направили са сигурно около 2000 курса. Всичко на гръб, няма подход от никъде”, спомня си трудностите Димитър, за когото, все пак, работата в хан „Хаджи Николи” си остава един хубав момент от трудовата му биография.
Покрай хана направил още 15-тина къщи
„Строителството на къщи е начин на мислене. Това не е проста работа. А когато се ремонтират стари къщи разходът за труд е огромен. Понякога стига до 70% от общата стойност. Аз чертеж не гледам. Всичко ми е в главата, нощем премислям. Ако отваряш постоянно чертежа и се чешеш там, където не те сърби, значи си загубен”, споделя Димитър.
При него текучество няма. Даже напират да работят във фирмата му, защото плаща редовно. Не си е търсил работниците, те сами го намират. От уста на уста се носи, че е коректен и един води друг. Понякога наема и случайни. Преценява ги на място. Пробва ги няколко дни, ако му хареса как работят и колективът ги приеме, остават. Желаещите да работят при него са повече от капацитета му. А не иска да се дъни. Сега в момента има много работа. Даже се шегува, че който иска да го наеме, трябва да се запише и да чака.
Последният му голям обект е ремонтът на хотел „Бейската къща”, а след нея вече има наредени няколко клиенти, които го изчакват да я свърши, за да почне техните къщи. Догодина продължава с къщата на норвежец в Първомайци, която е започнал, но човекът е заявил, че ще го изчака. С чужденците е по-лесно да се разбереш. Норвежецът му казал, че в родината му за смяна на едни плочки в банята си знае, че трябва да чака бригадата 8 месеца, така че не е нещо ново.
Нищо, че е собственик и ръководител на фирма, Димитър Димитров не се свени да подхване и най-неблагодарната строителна работа: „Ако няма арматурист, кофражист или кой да разтовари цимента – аз съм човекът. Всичко минава през тези ръце. Все питат къде ми е офиса. Ела да видиш в буса! Имам работна фланелка, обувки, всичко имам в него. И документацията е там. А чертежите се научават наизуст. Така се оцелява”, е веруюто на строителя, запазил достойнството на професията.
Ана Райковска
