Паметта за изкуство, което у нас е на изчезване, но в Южна Америка е във възход, иска да запази преподавателят в СУ „Георги Измирлиев” в Горна Оряховица Димо Иванов. През последните 3 г. Иванов бе редовен докторант по „Изкуствознание и изящни изкуства – стенопис” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, а само преди броени дни защити успешно дисертацията си на тема „Идейни и художествено-пластични характеристики на сграфитото в България”. Изследването му обхваща цялата страна, като документираните произведения са над 700 в почти всички български градове и някои от по-големите села.
Димо е и първият, който обхожда военни поделения от периода на социализма и който изследва сграфитите в затворената им среда. Самият той е изненадан колко много монументални сграфити, които съперничат по стойност на тези в градска среда, има в поделенията.
Сграфито означава издраскано. В същината си тази техника представлява няколко пласта цветни мазилки, които, докато още са мокри, биват изрязани, издраскани, от художника в определена последователност и така се образува разноцветна картина. Досега в национален мащаб сграфитото не е изследвано, въпреки че в България има много негови образци. Точно тази несправедливост и ниша в българското изкуствознание кара Димо Иванов да се насочи към темата. В световен мащаб пък изследователският интерес към сграфитото се проявява едва преди десетина години, при все че техниката я има върху паметници още от Ренесанса – във Флоренция от XV-XVI в. например. Като цяло до сега сграфитото се е разглеждало в контекста на стенописното изкуство.
Една от причините за неглижирането му у нас, според Иванов, е, че повечето произведения са от периода на социализма. Иначе тази художествена техника се изучава в Художествената академия от 1945 г. насам, а във ВТУ – от самото му основаване. Проф. Георги Богданов въвежда техниката в Академията, а във ВТУ – проф. Никола Гелов, който е ученик на проф. Богданов. Тези два ВУЗ-а са и единствените, в които тя се преподава.
Най-старото сграфито, датирано от Димо Иванов, е от края на 30-те години на ХХ в. Намира се в ловешкото с. Калейца. В онези години се е правело от мазачи, които го използвали като елементарен способ за украса и залагали обикновено на геометрични фигури. Това е характерно за сграфитото до края на 70-те години. Примери има и във Велико Търново – върху кооперации и къщи на ул. „Яворов”.
По-сложните фигурални композиции се въвеждат от проф. Георги Богданов. Наричам го бащата на българското сграфито, защото привнася от Германия не само чисто технологично как се прави сграфито, но и чисто естетически – по-изчистено, без много детайли, за да кореспондира с новата социалистическа архитектура, обяснява Димо Иванов. Образци на проф. Богданов са запазени във Варна, София, Габрово, като в габровския Дом на културата са единствените в страната ни многоцветни сграфита в България, допълва той.
Във Великотърновско сграфитото идва с идването на проф. Гелов във ВТУ. От 1964 г. са първите му произведения – във фризьорски салон на ул. „Васил Левски”. Година по-късно прави в бившето ТКЗС в Първомайци, изобразяват селска сватба и трудовия живот на българина.
Погрешно е схващането, че повечето сграфита в Бълтария са пропагандни, идеологически. Ако гледаме чисто тематично, преобладава историческата тема – сцени от основаването на българската държава, славните моменти от Средновековието, Симеонова България…
На второ място са темите от съвремието – трудовият живот, детските игри, забавленията по кръчмите. Чак на трето място като количество са пропагандните. През 1973-1974 г. са правени сграфитата около Старата поща и пл. „Велчова завера” във Велико Търново. Едно от тях – на входа на Самоводската чаршия, е на проф. Гелов, другите са на Марчо Караджов, на Григор Спиридонов – автор на герба на Велико Търново, на Благой Иванов, на проф. Никола Хаджитанев. Това на проф. Хаджитанев е по-разчупено, защото той не е завършил стенопис, а графика, и изобразява Търновската средновековна живописна школа, разказва Димо Иванов. Като цяло българските сграфита са по-графични, набляга се не толкова на цвета, колкото на линията, на рисунката. Според мен това се дължи на затворения в рамките на Източния блок пазар по времето на социализма – тогава единствените по-трайни пигменти за варта са вносните от ФРГ. За разлика от Западния, в Източния блок няма разнообразие от пигменти, затова и по-многоцветните се появяват след 1990 г. Така че основната причина е достъпът до качествени пигменти, обяснява Димо Иванов.
Във Велико Търново има още около 10-ина сграфита. Тук живее художникът Христо Панев – един от малкото, които и преди, и след 1990 г. е правил сграфита. Като цяло след Промяната се правят много малко сграфита. Причините са две. Първата е икономическата – по времето на социализма държавата е плащала, и то сериозни суми, за да могат художниците да прокарват пропаганда. Знаете за Лениновия план за монументалната пропаганда от 1919 г... Втората причина е, че след 1990 г. вече не се използват такива мазилки, затова сграфита се правят основно върху стари сгради. Едно такова произведение може да изтрае столетия, стига основата да не е компрометирана, обяснява Димо Иванов.
В община Горна Оряховица сграфита има още в Драганово, в Янтра...
В Драганово са 3 – на училището, на фасадата му и на Читалището.
Автори са съответно Боян Момчилов и Христо Панев и проф. Иван Бочев. В тези случаи се набляга не толкова на посланието, колкото на естетиката.
През последните години сграфитото отбелязва истински бум в държави като Аржентина и Парагвай. То се използва от художници, които искат да заявят мнението си против църквата или европейските ценности, изобщо от автори бунтари.
Убеждението на младия учител е, че социализмът ще започне да придобива културна стойност и произведения, родени през онзи строй, ще станат артефакти. Затова Димо Иванов се е заел да изготви дигитална карта на сграфитата в България. Прави го, защото иска да популяризира това изкуство и за да има база данни, ако някога някой реши да реставрира сграфита. Тази карта, както и фактът, че разказва на децата в СУ „Георги Измирлиев“ за това непознато им изкуство, са способите на учителя да запази знанието за него.
Биляна МИЛЧЕВА
