Механотехникумът или Професионалната гимназия по машиностроене в Дебелец се руши пред очите на обществото, държавата, местната власт и всички нас. Училището беше закрито през 2012 година поради липса на ученици. Днес там не е препоръчително да ходят хора, които трудно издържат гледки на разруха, особено учители. Въпреки това с екипа на „Кореспондент“ на място дойде бившият преподавател в гимназията Стефан Стоянов, който не беше виждал училището от 10 години.
Вход свободен
В двора на школото се влиза свободно, преминава се до големия физкултурен салон. Първият ни разговор е за него. Имало идея да става фитнес, но инвеститор така и не се намерил. Затова съоръжението, което на практика е цяла спортна зала, днес също се руши. Още по-фрапантна е гледката към основната сграда. Входът е здраво заключен с големи катинари, но прозорците са като след войната в Косово. Изпочупени, а част от тях са й отворени. Пред сградата са разхвърлени стари училищни столове. Тогава разбираме, че все пак апашите са намерили вход. Не е трудно да го открием и ние. Изпочупени са всички прозорци на бившата столова и един чин е превърнат в своеобразни стълбища за вход към училището.
Стар порцелан
Именно там започва вакханалията. Разрухата ни обгръща. Всички кухненски помещения са обърнати с главата надолу. Маси и столове се търкалят навсякъде. Незнайно как е оцеляла стара готварска печка на дърва. Някой обаче е използвал старите столове за подпалки. Изненадващо чиниите стоят непокътнати. Този инвентар се е спасил, вероятно крадците са ги помислили за твърде демоде.
Отбелязваме, че са сгрешили, защото старият порцелан е в пъти по-здрав. Тайничко благодарим за незнанието им.
Ценното и безценното
От столовата се качваме на първия етаж в гимназията. Правят ни впечатление сграфито паната по стените. Красиви са, има мисъл в тях и са запазени, все още има надежда за спасението им. Всички класни стаи са с отворени врати. Влизаме в първата и изненадата ни е пълна. По земята са пръснати тетрадки, дискети, макети, учебни пособия, книги, учебници. Катинарът на училището е сложен с пълното му оборудване. Вандалите и мародерите са чакали точно това, започнали са да ровят във всички шкафове, взели са ценните според тях неща и са оставили ненужното на земята и където сварят. За тях не са потребни учебниците, не ги интересуват учебните схеми, табла, карти, безценни чертежи. Необходими са им били кабелите и металите в тях.
Злато в колбите
Подобно беше състоянието на всички стаи от първия етаж. Любопитството ни надделя и се качихме едно ниво нагоре. Стара магнетофонна лента ни посрещна като червен килим по дългия коридор. А Стефан Стоянов си припомни всеки учебен час в класните стаи. Горе беше още по-разхвърляно. Вероятно крадците си бяха помислили, че на високо са скрити по-ценните вещи. В последния кабинет въздухът стана тежък. В носовете ни проникна задушливата миризма на сяра и различни химични елементи. Мародерите бяха изсипали всички химични елементи от колбите в кабинета по химия. Навярно не са знаели, че златото не се слага в шишенца. За всеки случай бяха проверили.
Всичко беше „Вчера“
Стигнахме и до учителската книга. Там Стефан Стоянов разпозна подписа си, видя какви уроци е водил. Огромната книга беше непокътната. В учителската стая обаче бяха пръснати дневници, дипломи, удостоверения, архиви, документация. Не дай си, Боже, някой да потърси копие от дипломата си или пък удостоверение за трудов стаж. Ще му се наложи да рови в камарите. По средата на масата някой беше изгорил стол. Тогава се сетихме за знаменития български филм „Вчера“. Всички учителски шкафчета бяха обърнати наопаки. И навсякъде имаше книги и учебници. Безценни помагала, чертежи, десетилетия труд, изхвърлени на вятъра, разпилени в сложна плетеница от безпорядък. Захвърлени безогледно книжа във всички ъгли на старото училище. Една картина, която не може да се опише, нещо, което не трябва да бъде виждано от деца. Какво биха си казали те за българското образование? По тази тема намерихме сили да говорим със Стефан Стоянов, който всъщност е бивш общински съветник в мандата 2007 -2011 година.
Да построиш собственото си училище
„С голяма тъга и не особено добри чувства мога да кажа, че съжалявам за всичко, което става в България. Гимназията по машиностроене е създадена през 1963 година. Първите й учебни часове започват в старото училище в Дебелец на две смени, заедно с учениците до 8-ми клас“, припомня Стефан Стоянов. Той пояснява, че школото се премества в новата сграда след 4 години. През това време тече сериозно строителство, в което се включват и ученици от гимназията. Нещо немислимо за днешните разбирания и морал. Официалното откриване е през 1967 година.
„Училища ще се закриват дотогава, докато няма държавна политика, която да гарантира образованието в страната. Ние нямаме перспективни планове за образователния ценз на подрастващото поколение. Смята се сега, че едва ли не пазарът е този, който трябва да осигури наличието на кадри в цялостното производство на страната ни, което за мен е голяма грешка. Някога този техникум е създаден, за да обезпечи необходимите кадри за машиностроенето в областта. Не забравяйте, че тогава имахме силно машиностроене, което изискваше ежегодно по няколкостотин млади хора да влизат в тези дейности на машиностроенето като стругари, шлосери, заварчици, монтажисти“, допълни Стефан Стоянов.
800 ученици са влизали в класните стаи
В първите години на техникума дори е имало леяри и ковачи, но по-късно подготовката на кадри в тези специалности е преустановена. В най-силните години на техникума в него са учили над 800 ученици. Нещо повече, всички те са намирали сигурна реализация в българските заводи и са имали шанс да покажат наученото на международните пазари, където България е изнасяла своята продукция.
„Всичко е ставало по планов път. Мислело се е, че щом има производство на определен детайл, трябва да има и специалисти, които да го изработват. Мислело се е, че щом има младо поколение в региона, това младо поколение трябва да има гарантирани работни места. Мислело се е още, че по този начин населението в региона ще се запази, след като има гарантирано препитание“, завършва Стефан Стоянов.
Михаил МИХАЛЕВ
