„Като се рових из албума да търся кадри от стари победи, попаднах на снимки от кръщенето на малкия ни син. Ами то това са най-свидните ми моменти. Това е важното, това са най-истинските ми медали. Казвам го вероятно защото се чувствам самотен след смъртта на съпругата ми, но и защото на тези години вече знам истинската стойност на нещата от живота. Като се връщам назад в годините, победите на тепиха ме радват, но истински се усмихвам на спомена как малката ми внучка премята медалите и ги запраща тук-там из стаята. Когато имах здравословни проблеми, много хора ми помогнаха. Сигурен съм, че го направиха не заради медалите, които съм спечелил, а защото съм се раздавал във всяко едно нещо, което съм правил и така съм спечелил тяхното уважение. Борбата е моят живот и искам още да дам на младите спортисти...”
Така започва разказа си за живота на тепиха и извън него Стойчо Христов – един от големите борци, излезли от града на Никола Петров, който все още е близо до спорта, въпреки че днес, 3 август, навършва 70 години.
Всъщност по паспорт е Стойко и все още се случват недоразумения с името му. Повечето хора си го знаят Стойчо. Навремето пък понякога го бъркали с Боян Радев. Приликата и сега може да се открие, въпреки че ги няма модерните за началото на 70-те години на миналия век бакенбарди и тънките мустачки, които по онова време досущ оприличавали младия горнооряховски борец на голямата знаменитост.
Не някой друг, а Гунди – легендарният футболист на „Левски” и националния отбор, обичал да поднася Стойчо за приликата му с Боян Радев. Двамата се засекли в една стая, докато лекували контузии. Гунди вече бил голяма звезда, Стойчо тепърва трупал победите на ринга. При Аспарухов не спирала върволицата от приятели и фенове и той често подкачал някой от тях „Ела да се запознаеш с Боян Радев”. Беше страхотен човек, истински мъж и приятел, спомня си днес Стойчо Христов за Гунди.
Разказва този спомен след въпроса още ли е левскар след толкова сини провали в последните години. Обичаш някого не защото е красив или добър. Така е и със спортните пристрастия. Това е моят отбор – мога да страдам с него, но не и да го изоставя. А и знам, че в спорта няма само победи, казва Стойчо.
И в неговия спортен път е имало трудни моменти въпреки купищата отличия. По трудния начин научил, че понякога медалите се раздават не между най-силните на тепиха. Понякога трябва да проявиш търпение и да изчакаш.
Първите стъпки в борбата бъдещият шампион прави в родното Поликраище. Баща му Христо бил голям фен на борбата. Не бил спортист, но бил на ти със спорта. В дома им често гостували големи борци като Продан Гарджев например. В малките класове Стойко започнал да тренира при Йордан Тодоранов в родното си село. Още помни малката заличка, която били дали на борците и първите схватки. Бил в 4-5 клас, запалил се и бързо напредвал. После заминава за столицата, където завършва средното си образование. Тогава го привличат в „Локомотив” (Сф) и тренира с Иван Иванов – един от откривателите на таланти, след които Георги Мърков. По това време Стойко още е класик и става на два пъти републикански шампион по класическа борба за младежи.
След като завършва училище, се връща в Горна Оряховица и тогавашният треньор на местния „Локомотив” Стефан Бурнев го привлича отново в залата. Той го преквалифицира от класическа на свободна борба. През 1967 г. става младежки шампион и на свободния стил. Но пък тогава идва и първата по-сериозна контузия – къса менискус с усложнения. Връща се бързо на тепиха и става втори на републиканското. Вземат го в националния отбор за младежи и продължава да се развива.
През 1971 г. участва в голям турнир на ДКМС във Варна. Тогава става втори, но това му отваря пътя към мъжкия национален отбор. На следващата година става балкански шампион в Румъния.
Следващите две години са най-силните в кариерата му. Става майстор на спорта. Сигурен титуляр е в националния отбор. Но и това е времето, когато разбира, че не всичко в спорта се решава на тепиха. И по младежки бурно сам си отрязва пътя към повече успехи. На лагер преди едно Европейско първенство той е готвен за титуляр в своята категория. Една сутрин обаче разбира, че на Европейското ще пуснат Шукри Лютвиев (син на легендата Лютфи Ахмедов), а той ще е резерва. Стойчо вече го е побеждавал във вътрешното първенство, таче че не се примирява, хваща си багажа и си тръгва от базата в Белмекен. Федерацията го наказва с отнемане на състезателни права за няколко години и общо взето това е краят на кариерата му като борец.
По-късно си дадох сметка, че сгреших. Но човек трябва да поема отговорност за постъпките си. Тази грешка ми отряза пътя към големия спорт като състезател, но ми даде възможност рано да стана треньор, разказва Стойчо Христов.
Веднага след като се върнал в Горна Оряховица, тогавашният партиен функционер, отговарящ и за спорта - Сава Марков, го привлякъл като треньор на мъжкия отбор по борба на „Локомотив”. Тъкмо тогава отборът бил изпаднал от „А” в „Б” група и имал нужда от обновяване според Марков. Стойчо бил много притеснен. Все пак бил още в младежка възраст, а в отбора били големи имена като Иван Шавов, Димитър Пеков, братя Чиликови. Все пак се хванал с треньорството и бързо започнали да идват успехите.
По онова време спортът е държавна политика и се отделят много средства и внимание за всички спортисти. Но пък в същото време спортът е и средство, с което партийните секретари си мерят възможностите. Та колкото и да се напъвал треньорът на борците да събира добри състезатели, да печели победи и да е на прага на влизането в „А” група, все му казвали да изчака и че още не е дошъл техният ред.
Опитвал така до 1984 г., когато сдал мъжкия отбор под претекст, че има нужда от обновление и поискал да се занимава с юношите. При мъжете го наследил Васил Чакалов, с когото работят заедно много години и досега.
През 1986 г. юношите на „Локо” стават шампиони на България. Отборът е изграден от момчета набор 1968 и 1969 г. Тогава Николай Козарев и Петър Минчев са златни медалисти, Иван Ламбов е втори, Георги Станев и Стоян Точев също са с медали. Какви момчета бяха, не можех да ги изгоня от залата, спомня си Христов. Веднъж тъкмо щях да заключвам и намирам Николай и Петър вътре. Как се озовахте тук, питам ги. Оказа се, че се скрили под дюшеците, за да останат и да тренират като си тръгнат всички, разказва тренерът.
Козарев и Минчев са привлечени и в националния. Вземат участие в Турнира на дружбата в Монголия, който по това време си е като малка олимпиада.
Горнооряховската школа в борбата винаги е имала авторитет и по онова време успявахме да защитим името си по най-добрия начин. Радвам се, че и в днешно време продължаваме да сме фактор и да сме сила, казва Стойчо Христов. Дори след като прекрати активната си треньорска дейност, той продължава да помага на клуба като методист.
Междувременно той е бил 36 години старши треньор на националния отбор по борба за глухи. Неговият възпитаник Пламен Дончев е един от най-успешните български сътезатели с медали от олимпийските тихи игри. През 2008 г. Стойчо Христов е обявен за треньор на годината от Федерацията на спортистите с увреден слух.
В отбора за глухи съм работил с едни от най-големите български специалисти и този опит ми е дал страшно много, разказва Христов. Той и Георги Ачев от Русе (треньор на Валентин Йорданов и Рахмат Сукра) отговаряли за свободния стил. С класиците работил Тодор Матов (тренирал е борци като Александър Томов и Боян Радев). Научил съм много от тях. Не само как да учиш младите борци на техники и хватки, но и как да общуваш - кога да проявиш търпение, кога да натиснеш, обяснява Стойчо.
Важно е да се учиш непрекъснато, твърди той. И може да се учиш от всеки. Не само състезателят от треньора, но и обратното. Много съм се учил от Иван Шавов и Ламбо Димитров. Те бяха големи борци и големи характери. С Ламбо сме ходили двамата на състезание, стояхме си един на друг в ъгъла по време на схватка, защото нямахме треньор. С Иван Шавов и досега сме големи приятели и винаги ще се уча от трудолюбието и постоянството му. Васил Чакалов беше друго нещо – той беше невероятен талант. Имаше си хватки, от които нямаше отърване. По наше време спортът беше някак по-важен. Не само, че държавата му отделяше повече внимание и средства. Хората също бяха по-отдадени. А без сърце не става. На сегашните спортисти най-много им липсва не друго, а хъс. Няма я тая жажда за победа, за доказване, каквато имахме ние, казва Стойчо Христов.
Той определено е доволен, че горнооряховската школа по борба продължава да бъде авторитетна и сред тези, които разпределят медалите в детските и юношеските възрасти. Добре вървят и имат резултати. Имаме двама млади треньори – Николай Ганев и Пламен Дончев, които се трудят много и постигат успехи. Виждам и няколко много талантливи деца, които, ако останат в залата, също ще станат добри спортисти. Само дето не съм толкова оптимист за нашия спорт като цяло, признава Стойчо.
Непрекъснатите промени в правилника на борбата не правят услуга на спорта, а точно обратно. Не може да градиш състезател как да се пази или да контраатакува от партер, а след шест месеца партерът вече да го няма. След още шест месеца да настъпи друга голяма промяна и така години наред – промяна след промяна и общо взето никой не знае какви точно са правилата в момента. Доайенът на борбата в Горна Оряховица не крие, че има сериозни критики и срещу българската федерация. По какво си личи, че Федерацията по борба е най-богатата сред българските спортни обединения. Някога се правеха много състезания, които се финансираха от Федерацията. Така младите състезатели израстваха и наистина се отсяваха най-добрите. Сега на Европейски и Световни отиват тия, които намерят спонсори, а не тия, които са най-добри. За кого е полезно това?! Не и за българската борба, казва Стойчо Христов.
Навремето той се борил в една от най-конкурентните категории – 82 кг. Побеждавал е най-силните за своето време. Отстъпвал му е олимпйският шампион Исмаил Абилов, евопейският първенец Христо Маринов и още знаменитости, подвизавали се на тепиха по онова време. Борбата много ми е взела, признава днес Стойчо Христов. Но пък и много ми е дала. Спортът наистина изгражда характера на човек. Това, което съм научил – трудолюбие, работоспособност, търпение – съм го предал и на семейството си. Понякога си казвам как минаха толкова бързо тези години?! Честно казано малко ми е тежко, 70 години не са малко. Но пък има какво да ме радва още – не са само медалите, а моите хора – близките и приятелите, които са до мен, казва Стойчо Христов.
Елена ВЕЛКОВА
